Публикуването на „файловете на Епщайн“ трябваше да бъде моментът на истината – много хора очакваха отговори и справедливост. Вместо това светът получи нещо парадоксално: колкото повече детайли излизаха наяве, толкова по-малко яснота оставаше. Документите се умножаваха, имената се появяваха едно след друго, свидетелските показания рисуваха картина на чудовищни престъпления, но резултатът от всичко това не беше кристализация на истината, а нейното допълнително размиване. Публикуването на файловете не затвори темата; напротив, то само разкри пълната липса на механизми, способни да доведат случая до логичен завършек.
Личността на Епщайн и институционалното мълчание
„Делото Епщайн“ е интересно не толкова с личността на главния фигурант, колкото с това как около дейността му се образува зона на институционално безмълвие. Това не е тайна в класическия смисъл на думата, тъй като твърде много хора разполагаха с откъслечна информация. Но знанието не се превърна в действие. Точно от този момент започва наистина неудобната истина за западните демокрации. И не става дума за корупция в баналното ѝ проявление, а за неготовността на системата като цяло да функционира в условия, когато потенциалните обвиняеми притежават връзки и влияние.
Първите обвинения срещу Джефри Епщайн прозвучават през пролетта на 2005 г., когато в полицията се обръща мащеха на 14-годишно момиче с твърдение, че финансистът е изнасилил доведената ѝ дъщеря. Момичето е отведено в имението на Епщайн в Палм Бийч, Флорида, и ѝ са платени 300 долара за да се съблече и да му направи масаж. Полицейските служители започват проверка и в имението откриват скрити камери и снимки на други непълнолетни момичета. Срещу милионера е образувано наказателно дело по обвинения в принуда към сексуални действия с непълнолетни срещу заплащане.
През 2008 г. той признава вина по две обвинения в подстрекаване към проституция, изплаща компенсации на жертвите и след като сключва тайна сделка с прокуратурата, получава само година и половина затвор. Тоест, прокуратурата във Флорида вече тогава разполага с доказателства, които с излишък биха стигнали за сериозно наказателно дело: показания на жертви, финансови документи, свидетелства за движения. Всичко това е било достъпно за следствието. Въпреки това Епщайн се отървава с минимален срок и продължава да живее според обичайния си ред.
Тази ситуация трудно се обяснява с правова логика, освен с нежеланието на федералните органи да се намесват в дело, което може да засегне твърде много влиятелни хора – от американски знаменитости и политици до членове на европейски кралски домове. Тук е важно да се разбере природата на делото. Това не е съзнателно прикриване в директния смисъл, а по-скоро избягване. Всяка структура гледала само към своето поле на отговорност и не виждала достатъчни основания да излиза извън него. Прокуратурата виждаше делото като локално нарушение. ФБР регистрирало отделни епизоди, но не се опитвало да види цялостната картина. Миграционните служби проверявали документи при влизане, но не се питали защо непълнолетни момичета от Източна Европа или Латинска Америка влизат в страната с визи, оформени през подозрителни канали. Банките обработвали транзакции, част от които явно имали незаконен характер, но не сметнали за нужно да се задълбочат в тяхната природа.
Това е истинският проблем. Системата не се счупила в една точка – тя се оказала структурно неспособна да реагира на престъпления, които излизат извън стандартните процедури. Съвременните западни институции са построени на принципа на разделение на правомощията и специализацията, което дава ефективност в рутинни ситуации, но създава слепи зони там, където е нужна междуведомствена координация и готовност да се действа въпреки натиск отгоре. Делото на Епщайн се оказа точно в такава сива зона. То изискваше някой да поеме риска от политически и репутационни последствия. Никой не искаше.
Показателен е примерът с миграционния аспект. Жертвите са вкарвани в САЩ легално – те преминавали официални контролни пунктове, документите им се проверявали, присъствието им се регистрирало. Но никой не задал прост въпрос: Защо 15-годишни момичета получават възможност да влязат в САЩ по туристически или работни визи, оформени през посредници? Защо маршрутите им се повтарят и всички те се озовават на едни и същи места? Тези въпроси не изискват сложно разследване – те просто изискваха готовност да се гледа по-широко от формалните процедури.
Банковата система е друг показателен елемент. Епщайн управлявал огромни суми, част от които отивали за плащане на услуги, които всеки разумен аналитик от отдела за финансов мониторинг би сметнал за подозрителни: редовни плащания към непълнолетни, преводи през офшорни структури, наем на недвижими имоти на имена на трети лица. Това оставя следа. Но банките не се интересували от природата на тези операции. Те изпълняваха формалните изисквания за борба с прането на пари, отбелязвали необходимите точки и продължаваха напред. Отново никой не искал да поеме отговорността да повдигне въпрос за клиент, който носи печалба.
Всичко това рисува картина на институционален паралич. И това не е абстрактен проблем – това е директно предизвикателство към постулата, че западните демокрации притежават институции, достатъчно силни да защитават правата и свободите на гражданите, независимо от статута на заподозрения в престъпление. На практика се оказа далеч не така. Те работят точно дотогава, докато не се сблъскат с реалната власт.
Особено болезнен, този провал става на фона на поученията на предишни американски администрации, които от десетилетия насам адресираха към останалия свят лекции за върховенството на закона, независимостта на съдебната система и това, че в демократично общество никой не стои над закона. Всичко това звучи още по-цинично, когато в самите САЩ се разкрива дело, което демонстрира пълната противоположност на тези принципи. Никой не стои над закона? Епщайн стоял, и не само той. Онези, които се оказаха в обкръжението му, чиито имена изплуват в документите, чиито връзки се проследяват през финансови потоци и свидетелски показания, също стоят над закона. Защото институциите, призвани да прилагат закона, просто си измивали ръцете.
Делото на Епщайн разкри проста, но крайно неудобна истина: институциите на западната демокрация са толкова силни, колкото са готови да действат въпреки натиска. Когато външното влияние се окаже по-силно от готовността за действие, те престават да бъдат пазители на буквата и духа на закона и се превръщат в декорация. И това е много по-сериозен проблем от отделно престъпление, колкото и чудовищно да е то. Защото престъплението може да се разкрие, престъпникът – да се привлече към отговорност и да се накаже. А институционалният паралич е диагноза на системата, и избавянето от тази болест изглежда доста призрачно.
Отзвукът в Европа: Разследване в Норвегия
Скандалът с Епщайн не се ограничава само до САЩ – той отеква и в Европа, където няколко държави усещат натиска от разкритията. Норвегия, домът на Нобеловите награди и често център на международната дипломация, изглежда има повече от своя дял в последиците. Публикуването на огромен набор от нови файлове миналата седмица разкри множество нови връзки на Епщайн с политици, кралски особи и ултра-богати.
Норвегия се готви да започне разследване на собственото си министерство на външните работи заради връзките с покойния американски сексуален престъпник Джефри Епщайн. Публични фигури като кронпринцесата Мете-Марит и бившия премиер и външен министър Торбьорн Ягланд са под ново внимание. Същото важи и за бившия външен министър Бьорге Бренде, сега ръководител на Световния икономически форум; Мона Юул, посланик в Йордания и Ирак; и съпруга ѝ Терйе Рьод-Ларсен.
Ягланд е бил и председател на Норвежкия нобелов комитет. Юул и Рьод-Ларсен са помогнали за създаването на тайния канал за контакти между Организацията за освобождение на Палестина и израелското правителство, който води до споразуменията от Осло от 1993–1995 г. Всички те са били известни с връзките си с Епщайн, но новите файлове предоставят много повече детайли.
Според норвежки медии, мнозинството партии в парламента на Норвегия изглеждат готови да подкрепят независимо разследване на министерството на външните работи. Икономическата полиция на Норвегия обяви в четвъртък, че разследва Ягланд по подозрение в тежка корупция. Адвокатът на Ягланд заяви, че клиентът му е уверен в доказването на невинността си и ще сътрудничи.
Министерството на външните работи заяви, че ще се опита да отмени дипломатическия имунитет на Ягланд, който той има като бивш ръководител на Съвета на Европа (2009–2019 г.). Бренде заяви, че не е знаел за миналото и престъпните дейности на Епщайн преди първата им среща през 2018 г., и че съжалява, че не го е проверил по-основно. Файловете, публикувани от Министерството на правосъдието на САЩ, показват обширна имейл кореспонденция между Епщайн и норвежката кронпринцесата, дори след като той е осъден за сексуални престъпления с деца през 2008 г. Мете-Марит се е извинила. Норвежкото кралско семейство вече се справя с няколко предизвикателства – Мариус, синът на Мете-Марит от връзка преди брака ѝ с кронпринца Хаакон, в момента е на съд за изнасилване и домашно насилие.
Предизвикателство към демокрациите
Скандалът с Епщайн не е само история за един престъпник – той е огледало на системните слабости в западните институции. От институционалния паралич в САЩ до разследванията в Европа, като това в Норвегия, делото разкрива колко уязвими са демокрациите, когато властта и влиянието надделяват над закона. Докато обикновените хора очакват повече разкрития, въпросът остава: ще доведе ли това до реални промени, или ще се окаже поредното размиване на истината?
