Генералният секретар на Организация на обединените нации Антониу Гутериш отправи едно от най-преките си предупреждения досега: двудържавното решение за израелско-палестинския конфликт буквално се „разглобява посред бял ден“. И не, това не е метафора за академичен дебат – това е диагноза за реалност, в която правото постепенно отстъпва място на силата.
Двудържавното решение – идея на хартия или изчезваща реалност?
Гутериш посочи „явни нарушения на човешките права, човешкото достойнство и международното право“ в „окупираните“, „палестински“ територии. По думите му посоката е „ясна и целенасочена“ – и тя не води към мир, а към окончателно обезсмисляне на формулата за две държави.
Посланието му към международната общност беше кратко и неудобно: не може да стоите и да гледате как основата на мирното решение се руши тухла по тухла. Защото ако днес това е „проблем на региона“, утре ще бъде прецедент за всички останали.
Когато правилото на силата измества върховенството на закона
В откриващата си реч пред Съвета по правата на човека в Женева Гутериш заяви, че човешките права са под „пълномащабна атака“ по целия свят. И добави нещо още по-неприятно: най-могъщите често водят тази атака.
„Правото на закона се измества от правото на силата“, каза той. Атаката не идва „от сенките“ и не е изненада – тя се случва пред очите ни, понякога дори с гордост.
Без да навлиза в подробности, генералният секретар изрази възмущение от продължаващата война на Русия срещу Украйна, при която за четири години са загинали над 15 000 цивилни (Б. Р. Не става ясно, на каква „информация“ е базирано това число, защото само в Мариупол, избитите от Русия цивилни са в диапазона 50 000-150 000). „Повече от време е да се сложи край на кръвопролитието“, подчерта той – с онзи дипломатически тон, зад който прозира умора от повтарянето на очевидното.
Страданието като „дребен детайл“?
Но проблемът не се изчерпва с бойните полета. Гутериш предупреди, че по света човешките права се ограничават „умишлено, стратегически и понякога с гордост“. Масовото страдание се оправдава, хората се използват като разменна монета, а международното право се третира като досадна формалност, която може да се прескочи, ако пречи на дневния ред.
И ако това звучи като драматизация – не е. „Когато човешките права паднат, всичко останало се срутва“, предупреди той.
Картината, която очерта, е мрачна: хуманитарните нужди растат експлозивно, финансирането се свива; неравенствата се задълбочават със стряскаща скорост; държави затъват в дългове и отчаяние; климатичният хаос се ускорява; а технологиите – включително изкуственият интелект – все по-често се използват за потискане и дискриминация, както онлайн, така и офлайн.
„Меню“ ли са човешките права?
Гутериш завърши с предупреждение, което звучи почти като укор към световните лидери: Уставът на ООН и Всеобщата декларация за правата на човека не са меню, от което можеш да си избереш само удобните ястия.
„Лидерите не могат да вземат частите, които им харесват, и да игнорират останалото.“
Посланието е ясно: или правилата важат за всички, или в един момент няма да важат за никого.
А дали самото ООН не е част от уравнението?
В речите на Антониу Гутериш ясно личи тревога за разпада на двудържавното решение. Но има една хипотеза, която едва ли ще чуем от трибуната на Организация на обединените нации: дали самата институция не е сред архитектите на проблема, който днес се опитва да „спасява“?
Още една държава – рецепта за мир или за перманентен сблъсък?
През 1947–1948 г. планът за разделяне на Британския мандат в Палестина създава формулата за две държави. В онзи момент в региона вече съществуват над 20 арабски държави и нито една еврейска. Идеята е ясна – политически компромис, който да даде дом и на двата народа.
Само че компромисът изисква приемане от двете страни. Еврейското ръководство приема плана. Арабските държави го отхвърлят и започват война срещу новосъздадения Израел. Оттук нататък конфликтът се бетонира – не като спор за граници, а като екзистенциален въпрос.
Да се твърди днес, че „двудържавното решение се разглобява“, без да се отчете, че то на практика никога не е било прието от всички участници, е удобно опростяване. Историята не започва от вчерашното изявление.
UNRWA – хуманитарна помощ или институционализиране на безизходицата?
Особено спорна остава ролята на UNRWA – агенцията на ООН за „палестинските бежанци“, създадена през 1949 г. Първоначалната ѝ мисия е временна: подпомагане на бежанците след войната. „Временна“ – дума, която в Близкия изток често означава поколения.
Днес, повече от седем десетилетия по-късно, броят на регистрираните палестински бежанци е нараснал многократно. За разлика от всички други бежански кризи по света, където статутът не се наследява автоматично, тук той се предава по линия на поколенията. Така една трагедия се превръща в институция.
Критиците твърдят, че вместо интеграция в съседни държави като Йордания, Сирия, Ливан и Египет, системата е насърчила изолация, зависимост и политизация. Вместо разтваряне на проблема – неговото консервиране. Вместо хоризонт – лагерен периметър.
Най-тежкото обвинение е, че чрез образователни и социални структури, които често възпроизвеждат враждебна реторика, се поддържа атмосфера, в която радикализацията намира плодородна почва. Ако това е вярно, тогава говорим не просто за административен дефект, а за стратегическа грешка с десетилетни последици.
Вечен конфликт – удобен за всички?
Парадоксът е, че „вечният“ статут на конфликта обслужва различни интереси. Регионални режими могат да го използват като външен враг, вътрешнополитически буфер или инструмент за легитимация. Международни институции – като оправдание за постоянни програми, бюджети и дипломатически формули.
А най-големите губещи остават обикновените хора – както израелци, така и араби – заключени в разказ, който се възпроизвежда от 1948 г. насам.
Да се говори за „разглобяване“ на двудържавното решение, без да се анализира дали то изобщо е било стабилно сглобено, е половин истина. А половин истина в този регион обикновено води до цял проблем.
