Войната не свърши — тя смени формата си
Когато тази седмица президентът Доналд Тръмп удължи примирието с Иран без краен срок, много коментатори се надпреварваха кой пръв ще напише, че Вашингтон е „отстъпил“. Слабост, треперещи колене, капитулация — стандартният набор от обвинения потече незабавно. Проблемът е само един: тази интерпретация е грешна.
Бомбардировките спряха, да. Но натискът върху Ислямската република не е спрял — той просто смени инструментите. За шест седмици от 28 февруари насам американски и израелски удари разградиха значителна част от военната и ядрена инфраструктура на режима. По всякакви оценки иранските военни и ядрени възможности днес са сянка на онова, което бяха преди войната.
Само че военната сила, поне след Втората световна война, рядко е достатъчна сама по себе си, за да промени политическата реалност. Виетнам и Ирак са достатъчно нагледни примери. Затова Вашингтон сега се опитва да преобразува бойните постижения в лостове — не чрез ракети, а чрез икономическо удушаване.
Блокадата: по-скъпа от всяка бомба?
Военноморската блокада на иранските пристанища и ефективното затваряне на износа на нефт през Ормузкия проток остават в сила. Танкери се връщат назад, товари са прекъснати, пристанищата стоят празни. Дори иранските официални лица вече не крият, че блокадата не е второстепенна мярка — тя удря директно в единствената сериозна приходна артерия на режима.
И това не е преувеличение. Иранската икономика беше вече в тежко положение преди войната — едно от горивата на протестите, извели милиони по улиците през януари. Два месеца по-късно финансовото положение е още по-лошо. Икономическият натиск не работи така зрелищно като взрив, но се натрупва — всеки ден без приходи от нефт е поредна тухла, извадена от основите на режима.
В интервю за Fox News в сряда Тръмп заяви директно: „Няма времева рамка.“ На пръв поглед това противоречи на всякаква логика — политическото търпение в Америка се изчерпва, цените на горивото растат, а Конгресът от двете страни на пролуката все по-гласно изразява неудобство. Но точно тук е сметката. Както писахме по-рано, в серия от статии, налагането на срокове на военната операция беше изключително груба грешка. Война се води, до постигане на целите и капитулация на противника.
Крайният срок дава предимство на онзи, срещу когото е насочен натискът. Иран десетилетия наред е превръщал времето в стратегически ресурс — забавя, разделя, чака да се изморят партньорите. С премахването на дедлайна Тръмп се опитва да се върне към здравия разум: ако няма краен срок, няма момент, в който натискът трябва да се облекчи. Всеки изминал ден без решение е поредният ден без приходи.
И кой точно взема решенията в Техеран?
Тук нещата стават наистина интересни — и не в добрия смисъл за режима. Военният анализатор на „Йедиот Ахаронот“ Рон Бен-Яишай описа тази седмица три (или четири, зависи как броите) центъра на власт в Иран, които в момента явно не разговарят помежду си: твърдолинейният КСИР, по-прагматичният политически елит — президент, председател на парламента, външен министър — и Моджтаба Хаменей, определен за бъдещ върховен лидер, но с неизвестно местонахождение и неясна способност да функционира.
Тръмп го нарече „сериозно разцепено“ правителство — и именно затова Иран не се появи на предложените преговори в Пакистан тази седмица. Защото никой вероятно не знае кой има пълномощия да говори.
Тази фрагментация прави стратегията с неограничено примирие теоретично по-убедителна: ако режимът не може да вземе бързо решение, по-добре да няма краен срок, около който да се концентрира. Но същата тази фрагментация носи и риска КСИР да действа самостоятелно — без координация, без предупреждение — и да тласне ситуацията към ескалация.
САЩ прехвърлиха и трета самолетоносачна ударна група в района. Само за всеки случай.
Издръжливостта като решаващ фактор
Бен-Яишай очерта четирите пътя пред Техеран: ескалация и риск от опустошителен военен отговор; преговори под натиск с блокадата в сила; изчакване с цената на нарастващи икономически щети; или лутане в сегашното нито-война-нито-мир, с надеждата историята да се повтори. Нито един от тях не е приятен. Всеки има своята цена — което е именно целта на стратегията.
Доколко американската общественост ще понесе по-скъпото гориво сега срещу неясни дългосрочни резултати — включително евентуалното принудително изоставяне на 460 кг обогатен уран от страна на Иран — е отворен въпрос.
Но логиката на подхода е прозрачна: да се превърне времето от ирански актив в иранско задължение. И да се остави Техеран да избира между лоши варианти, докато натискът се засилва от само себе си.
