Нещо странно се случва в Русия — онова странно, което обичайно предхожда по-голямо странно. От известно време редица източници съобщават, че в кремълската администрация се съставят списъци за ротация на регионални губернатори, като тези списъци непрестанно се допълват с нови имена. Само че губернаторите не са просто административни фигури — те са самият структурен гръбнак на властта на Путин. Именно чрез тях диктаторът провеждаше вътрешната си политика и именно на тяхната „подкрепа“ се крепеше неговата доста съмнителна „легитимност“.
За каква легитимност говорим, всъщност? Имитацията на избори е добре установена практика в Русия поне от 2004 г. насам — всеки губернатор получаваше разкладка с нужния брой гласове, която беше длъжен да осигури по един или друг начин. Всеки участник в тази система знае, че резултатите са написани предварително. Знае го и самото население, което отдавна е свикнало с правилото, че животът тече по „понятия“ — неписани корпоративни правила на организираната престъпност, леко адаптирани за нуждите на управлението на една ядрена държава. Докато парите се движеха, системата функционираше. Губернатор ставаше само Олимп — оттам се слизаше единствено по здравословни причини или при загуба на царска милост. Корупцията беше включена в пакета.
И изведнъж — ротации. Десетки ротации. Защо?
Когато говорим за замяна на един или двама регионални ръководители, нищо необичайно. Когато говорим за два десетки или повече — в курятника се е случило нещо неприятно. А публиката, без да разбира причините, сама започва да дорисува страшни картини. Трябва да я разочаруваме: не е нужно. В руската политическа традиция реалността последователно надминава и най-мрачните фантазии.
Паралелно изплуваха сведения за не една, а две срещи на върховото ниво — събиране на едро, в което участват бизнесмени от висша лига, криминални авторитети и тежки политически фигури. Темата на дискусията: войната пречи на бизнеса. Какво да се прави. Първата среща се проведе в Подмосковието, след което всички участници напуснаха страната. Втората — и това е показателното — се проведе вече на руска земя, в Ленинградска област, т.е. в исторически „двор“ на самия Путин. По всичко изглежда, че Кремъл научил за нея чак след като е приключила.
Тоест: изключително влиятелни хора вземат решения зад гърба на диктатора, без да искат неговото мнение и очевидно без особено да се интересуват от неговите интереси. В по-здравите за Путин времена подобна дързост би завършила с незабавни арести, прокурорски доклади за „заговор срещу държавата“ и показателен процес. Вместо това — губернаторят на Ленинградска област бе извикан на килима. Той стана стрелочникът.
В аналитичните среди това се чете по следния начин: Путин не е посмял да удари онези, които са се събрали на „сходката“, и е насочил гнева си към по-малко опасна мишена. Това не е просто слабост — това е публично признание, че силата вече не е достатъчна, за да накаже откритото посегателство срещу властта му. Дори конторският (свързан с ФСБ) медиен канал описва случилото се с тон, по-близо до неутрален коментар, отколкото до заповед за мобилизация: участниците „контактували с Кириенко“, обсъждали „бъдещето на страната“. Нито едно арестувано лице, нито една разкрита конспиративна мрежа — само мек намек, че губернатор Беглов не е информирал навреме.
Войната без цел — проблемът, за чието решение Путин търси думите
Но има и друго измерение. В самата Русия нараства въпросът: за какво точно се воюва? Целите, формулирани преди четири години, бяха годни за блицкрига, за трите дни, след които Киев щеше да „падне“. Не паднаха. Сега войната е дълга, скъпа, кървава и без ясен хоризонт. Социолозите отчитат, че значителна част от руснаците просто са се научили да не мислят по въпроса. Военните питат командирите си — командирите нямат отговор.
Путин сигнализира, макар и плахо, че е готов за „преосмисляне на целите“. Четено на обикновен език: търси изход, но не знае как да го обясни без да изглежда като онзи, когото е. Конторските медии от своя страна очевидно губят търпение и ненатрапчиво подтикват: „дядо, за ротациите може и да почакаме — но за целите на войната никой няма да чака вечно.“
За 26 години управление на Путин нито подобни срещи, нито подобни коментари са се появявали публично. Нито пък ФСБ е демонстрирала такова подчертано незнание (или нежелание да знае) кой, кога и за какво се е срещал. Дали трончето под царя наистина е започнал да се клати — или само скърца предупредително — засега е открит въпрос. Но скърцането вече е чуто.
По текст на Антиколорадос
