Четри години по-късно Кремъл продължава да се надява на нещо, което никога няма да дойде
The Wall Street Journal наскоро посвети обширен материал на задънената улица, в която е попаднала Путиновата война. Всъщност няма нищо ново под слънцето — дори най-запаленото про-руско Z-общество вече е стигнало до същото заключение. Въпросът е само защо отне толкова дълго на световните медии да изрекат очевидното.
2025 г.: Годината на несбъднатите надежди
Миналата година се оказа доста наподобяваща 2022-ра — тя донесе нова вълна на неоснователен оптимизъм сред поддръжниците на Кремъл. Когато САЩ намалиха ангажимента си към конфликта, мнозина бяха убедени, че армията, прекарала 18 месеца в превземането на Часов Яр, ще завладее целия Донецк, ако не и Киев, до есента на 2025 г. Някои дори настояваха Украйна да се предаде. Тази широко разпространена еуфория, откъсната от реалността, продължи известно време, докато накрая, неизбежно се изпари.
Есенната кампания, с която Путин се хвалеше пред Тръмп, завърши с нищо. Зимата потвърди простата истина: нещата са замръзнали — и то не само в буквален смисъл. Очакваното мащабно руско настъпление не се случи. Очакваният мирен договор също не се появи.
Пътят на Путин към победата беше постлан с всевъзможен късмет — Белият дом е зает от приятелски настроен, не особено вменяем президент, Украйна е разтърсена от политически кризи, Европа е затънала в дребни разправии за помощния пакет и се е увлякла по антимиграционни кампании вместо да гледа войната до прага си. НАТО — вечният удобен козел — на практика замлъкна. Всичко беше сервирано на поднос. И пак нищо.
Защо победата е просто невъзможна?
Украйна е достигнала висок капацитет в производството на бойни дронове и настига Русия в броя на далекобойните безпилотни апарати. Тази способност не зависи от европейски или американски доставки — каквито и политици да бъдат избрани в Берлин или другаде, те нямат никакво отношение към ударните рояци над руски петролни рафинерии, складове и терминали.
Русия, от своя страна, не може да увеличи живата сила без нова мобилизация. Путин се страхува от нея като от огън — спомените от 2022 г. са твърде живи. Повишаването на бонусите за контрактниците не води до повече доброволци. Военно-промишленият комплекс е достигнал максималния си капацитет — оборудването, натрупвано повече от 50 години, бе изразходвано за малко над четири. Нови танкове, минохвъргачки и бронирани машини просто няма откъде да се вземат. Противовъздушната отбрана едва се крепи под нарастващия брой украински ракетни и дронови удари.
Дори най-верните апологети на войната вече питат на глас: какъв е смисълът? Какъв е крайният резултат? Очаквали са украинската държавност да рухне под ударите — не рухна. Очаквали са светът да изостави Украйна — донякъде се случи, но не помогна. Очаквали са фронтът да се срине — не се е сринал. А зад всеки отвоюван метър изчакват следващите безброй метри.
Какво следва — и дали Путин го интересува?
Путин сам по себе си, все по-рядко се вижда на публични прояви. Изражението на триумф, с което коментираше превзети селища в началото на войната, почти е изчезнало. Генерал Герасимов обаче продължава да „освобождава“ Купянск в докладите, изпращани нагоре по командната верига. А Путин вероятно вярва на тези доклади — или поне се прави, че вярва.
За диктатора времето винаги е работило в негова полза. Убеден е, че стига да издържи достатъчно дълго, чудото ще дойде само. Тази логика го кара да не приключва войната.
Има и друг сценарий, от който Европа основателно се тревожи: разширяване на конфликта. Вътрешното разочарование в Русия расте — войната носи влошен стандарт на живот, дронови атаки над вътрешната територия, прекъсвания на интернет и икономически спад. Разлика с войната в Сирия е огромна — тогава не се налагаше да се обясняват цели, срокове или резултати. Сега — ако партиите на власт искат да спечелят изборите през 2026 г. — трябва да убедят избирателите, че вечната война е нещо желателно. Трудна задача за всеки политтехнолог.
Разпадът, който никой не може да скрие
Практическите последици от задънената улица не са военни — те са институционални. Различни ведомства дърпат в противоположни посоки: едни искат да запазят икономическата свързаност, за да не рухне стопанството, а други са на мисия да заглушат всеки неудобен глас в интернет. Елитите са вцепенени от страх — всеки може да бъде следващата жертва на ФСБ. Федералният и регионалните бюджети са затрупани с военни разходи, които ще продължат да нарастват независимо от дълговото натоварване.
Единственото, с което Путин доказва „ефективността“ си в момента, е удрянето на жилищни сгради, пазари и музеи в Киев. В Кремъл може би смятат, че това е мощен послание. За останалия свят — включително за онези, които до вчера симпатизираха на Москва — то просто потвърждава, че зад тази война стои не стратегия, а изтощена и озлобена, маниакална власт, способна единствено да нанася вреди.
По текст на Максим Кац – руски, опозисционен политик.
