Световната организация стигна до положението да чака пари от длъжници с ядрени арсенали
Организацията на обединените нации, създадена да поддържа международния ред, мир и сътрудничество, днес е изправена пред далеч по-прозаичен проблем – липсата на пари за плащане на собствените си сметки.
Според информация на The Wall Street Journal организацията е заплашена от финансов колапс, след като двамата най-големи платци – САЩ и Китай – са натрупали сериозни забавяния по своите вноски. Вашингтон дължи над 4 милиарда долара, а Пекин – още стотици милиони.
Така институцията, която обича да издава безсмислени резолюции за глобалните проблеми, изведнъж се оказа в ситуация, в която трябва да се тревожи дали ще има достатъчно средства за ток, преводачи и служители.
Кой ще спаси спасителите?
Генералният секретар на Организация на обединените нации, португалския смърф Антониу Гутериш предупреждава, че организацията буквално участва в „надпревара към фалита“ и може да остане без налични средства още през август.
Звучи почти абсурдно: институция с глобални амбиции и влияние върху десетки международни мисии да се окаже зависима от това дали няколко правителства ще подпишат навреме банковите преводи си.
Но реалността е именно такава. ООН не може просто да вземе заем, както правят държавите. Не може и лесно да съкращава огромния си административен апарат. В резултат организацията е притисната между нарастващи разходи и намаляващи приходи.
40 хиляди програми, но няма пари за сметките
Парадоксът е впечатляващ дори по стандартите на международната бюрокрация.
Страните членки непрекъснато добавят нови задачи, инициативи, агенции, комисии и програми. Общият им брой вече достига приблизително 40 хиляди. Когато обаче стане дума за орязване на разходи, ентусиазмът рязко изчезва.
Резултатът е система, която прилича на огромна административна машина, натоварена с все повече безсмислени функции, но без особено желание да се откаже от нито една от тях.
Дори сега ООН вече затваря офиси, съкращава хиляди служители, намалява работното време на преводачите и орязва мироопазващи операции. Някои държави, които предоставят военнослужещи за мисиите на „сините каски“, чакат плащанията си със закъснение.
Вашингтон и Пекин: първо реформите, после парите
Американската позиция е сравнително ясна. Властите във Вашингтон твърдят, че не възнамеряват да финансират безкрайно структури, които според тях харчат неефективно средствата на данъкоплатците.
От американска гледна точка проблемът не е липсата на международно сътрудничество, а количеството бюрокрация, което съпровожда това сътрудничество.
От своя страна Китай уверява, че ще изпълни финансовите си задължения, макар че и там ентусиазмът за незабавни плащания очевидно не достига особени висоти.
Любопитното е, че именно двете държави, които най-често спорят за световното лидерство, в момента са обединени от едно общо действие – забавянето на чековете.
Бюрократичен лабиринт с международен лиценз
Допълнителен абсурд създават правилата на самата организация.
Неизразходвани средства могат да бъдат връщани на държавите членки дори когато същите тези държави все още не са внесли дължимите суми. Самият Гутериш определя тази схема като „кафкианска“.
Трудно е да се намери по-точно описание. Малко институции успяват едновременно да чакат пари от длъжници и да им връщат средства.
На този фон и други традиционни донори като Великобритания, Германия, Швеция и Нидерландия също ограничават финансирането си.
Когато всички искат глобална организация, но никой не иска да плаща
Историята около финансовата криза в ООН показва един стар международен навик: държавите с удоволствие възлагат нови задачи на световната организация, докато сметката не пристигне на масата.
А когато това стане, дори най-могъщата международна институция на планетата може да се окаже в положението на домоуправител, който обикаля по апартаментите и напомня, че месечната такса отдавна е просрочена.
Проблемът на ООН е, че сметите му се плащат от няколкото богати държави, а политиката му се определя от десетките бедни полудържави. Например безсмислената мисия UNIFIL, която преди половин век била създадена с идеята да е „временна“, все-още се поддържа от 57-те ислямски държави и още няколко десетки страни от Третия свят. Въпреки, че за цялото си съществуване, ползите от нея са очевидно нулеви.
