Владимир Путин, диктаторът в Кремъл, облечен в камуфлажна униформа, посети спомагателен команден пункт на обединената групировка руски войски, за да изслуша доклад от началника на Генералния щаб Валерий Герасимов. Новината, поднесена с обичайния патос на държавната пропаганда: градът Константиновка в Донецка област е „напълно освободен от украинските националисти“. На видеовръзка били изведени и командири от полето, които показвали кадри от дронове и уверявали, че всичко е „под контрол“. Пресцентърът на Кремъл побърза да обяви това като „първи, но важен етап“ към превземането на Славянско-Краматорската агломерация.
Проблемът е, че подобни изявления вече звучат познато до болка. Достатъчно е да си спомним Купянск, който според руски доклади е бил „превзет“ поне три пъти – от самия Герасимов, от министъра на отбраната Белоусов и накрая от самия Путин, позовавайки се на докладите на двамата. Истината? Купянск и до днес си е под украински контрол.
Превзета ли е Константиновка наистина?
Според украинската страна – не. Генералният щаб на Въоръжените сили на Украйна и групировката „Изток“ отхвърлиха твърденията на Кремъл, а местни източници посочват, че към 4 юли 2026 г. градът остава под контрол на украинските отбранителни сили, макар и подложен на засилени удари с FPV дронове и авиация. Главнокомандващият Александър Сирски дори наредил на остатъците от гарнизона да издържат докрай, но същевременно забранил изпращането на подкрепления в града – сигнал, че положението там е повече от критично.
От руска страна тонът е категоричен: Дмитрий Песков обяви, че градът „напълно е преминал под наш контрол“, а началникът на Главното оперативно управление на Генералния щаб Сергей Рудской допълни, че Константиновка е била „най-укрепеният и ешелониран район на отбрана“ на украинската армия – един от четирите „града-крепости“ на Донбас, редом със Славянск, Краматорск и Дружковка.
Тактиката зад подобни обявления впрочем си има име сред наблюдателите на войната: „авансово превземане“. Механизмът е прост – в докладите градът се „взима“ много преди действителното му овладяване, а понякога и без то изобщо да се случи. Съвсем сходно на изкуство е и начинът, по който руското командване оцветява картите: цели сиви зони, през които е изтичал само по един войник с флаг, биват отбелязвани като „завзета територия“. Последствието е брутално – командирите, вярвайки на собствената пропаганда, изпращат подкрепления в зони, които реално остават под непрекъснат обстрел на украински дронове, а хората там загиват без никаква полза.
Колко ще коства на Русия последният „успех“?
Ако руските данни се приемат буквално, за отбраната на Константиновка украинската армия е загубила над 13 500 военнослужещи, 14 танка, 283 бронирани машини, 1400 автомобила, 200 полеви оръдия и осем установки за реактивна артилерия – а самата отбрана била организирана от 45 батальона, тоест около 10-12 бригади. Число, което – ако беше вярно – би означавало, че украинското командване разполага с военна сила, за чието съществуване дори самото то не подозира.
Собствените загуби на руската армия остават, разбира се, дискретно премълчани в официалния доклад. По независими оценки те варират между 10 000 и 15 000 убити само за битката за Константиновка. Показателно е и друго: за разлика от повечето войни в историята, тук броят на загиналите сред руските войници значително надвишава броя на ранените. Причината е сурова логика на бойното поле – войниците се придвижват по двойки, а ранен другар често остава без евакуация в простреляна от дронове сива зона, докато не издъхне от загуба на кръв или обезводняване.
Отделен въпрос е и феноменът на изчезналите безследно – термин, зад който все по-често се крие просто „убит“. Според коментатори на темата, изчезналите военнослужещи са изгодни едновременно на командирите (продължават да теглят пари от банковите им карти) и на държавата (спестява компенсации на близките, докато статутът остане неизяснен).
Каква цена плаща тилът за тази „победа“?
Докато Герасимов рапортува за напредък на фронта, вътре в Русия се задълбочава бензинова криза с исторически мащаб. Новоросийск се превърна в първия град на „каноническа“ руска територия, останал напълно без гориво. В редица региони – от Татарстан до Крим – са въведени лимити от порядъка на 20 до 40 литра на автомобил, а в Крим продажбата на гориво на физически лица бе спряна изцяло. Опашки от десетки автомобили пред единствената работеща колонка вече не са изключение, а норма. Частните бензиностанции в Подмосковието продават литър бензин над 100, дори 140 рубли – цена, немислима допреди месеци.
Причината е пряка последица от войната, която диктаторът твърди, че печели: украинските удари по руски рафинерии и логистика извадиха от строя близо една трета от преработващия капацитет на страната. Внос от Беларус, Казахстан и Индия временно кърпи положението, но количествата са капка в морето на ежедневното потребление. Дори собствени руски експерти признават, че кризата ще продължи поне до август – ако не се влоши допълнително заради нови удари по рафинериите.
Всичко това обяснява защо на Путин спешно му трябваше „победа“ точно сега. Едно превзето селище в Донбас – независимо дали действително е овладяно, или само на хартия – служи като идеална димна завеса пред опашките за бензин и разговорите за смъртта в собствения тил. А диктаторът, изглежда, живее в свят, в който собствената му кола има гориво, значи и всички останали трябва да имат.
Ако Константиновка наистина бъде овладяна докрай, следва Алексеево-Дружковка, после Дружковка, а чак тогава идва ред на истинската крепост – Славянско-Краматорската агломерация, описвана като най-укрепения отбранителен район в Европа. При темп на настъпление от порядъка на няколко десетки квадратни километра месечно, до пълния контрол над остатъка от Донецка област остават не месеци, а по-скоро години – и още десетки хиляди жертви от двете страни.
