Проблемът с артилерийските стволове
Една от най-сериозните трудности, пред които е изправена Русия във военния конфликт, е износването на артиллерийските стволове. Голяма част от съветското наследство е безвъзвратно загубена и невъзможна за възстановяване. Ограниченото производство, което все още функционира, разчита на вносно оборудване, закупено тайно от Европа. Но дори и това модерно оборудване изисква поддръжка и ремонти – нещо, с което в момента има значителни проблеми.
Разбира се, може да се опита импровизация в духа на легендарния руски изобретател Кулибин, но когато става въпрос за прецизно производство, подобни подходи не работят. Това е класическият избор между „или да изглежда добре, или да върши работа“. Вариантите пред Русия са ограничени: да възроди собственото си производство, да възстанови обслужването от производителите или да купува готови изделия от трети страни. Първият вариант обаче отпада поради обща причина, която засяга много отрасли – липсата на капацитет и ресурси.
Пример за това е ситуацията с тежките и стратегически бомбардировачи на агресора. Тяхната бройка е фиксирана и всяка загуба е невъзвратима, защото производството не може да бъде възобновено. Често се пропуска обяснението защо е така. Става въпрос за самолети на възраст около и над половин век, а технологиите са напреднали значително. Защо тогава не може да се възстанови производството на нещо, базирано на стари технологии? Отговорът лежи в Технологичното наследство.
Причините за настоящото положение са няколко, но една от основните е проста и рядко признавана от руснаците. Исторически Русия винаги е изоставала технологично и е разчитала на чуждестранна помощ. Сложни оръжия като крейсери или броненосци често са били поръчвани от чужбина или произвеждани вътрешно, но с внос на ключови компоненти. След падането на царска Русия и идването на болшевиките отстъплението става още по-дълбоко. Сталин открито заявява, че без бърз технологичен скок страната няма да оцелее.
Така започва „индустриализацията“. Предвоенната съветска промишленост е изградена почти изцяло от американски инженери, архитекти и конструктори. От енергетиката до машиностроенето – всичко е оборудвано с американска и немска техника. По време на Голямата депресия това е изгодно и за двете страни. Цели заводи са разглобявани в САЩ, транспортирани и сглобявани отново в СССР заедно с техническа документация за производство.
След началото на Втората световна война и превръщането на СССР от съюзник в противник на Райха голяма част от това оборудване е загубено – унищожена или останала под окупация. Само малка част е евакуирана зад Урал. Възстановяването на промишлеността за две години е невъзможно, но САЩ отново се намесват, доставяйки изгубеното и дори повече, за да компенсират риска от атаки срещу работещите заводи.
Така СССР излиза от войната с първокласно оборудване от съюзниците, допълнено от десетки трофейни германски предприятия, изнесени заедно с инженерите им. Това става основата, на която съветската индустрия паразитира десетилетия. След средата на 40-те години СССР разполага с мощна и модерна промишленост, способна да решава почти всяка военна задача.
Този скок позволява развитието на нови класове самолети, включително реактивни, както и напредък в ракетостроенето и подводниците – области, в които Германия е имала силни постижения. Обратно, там, където Райхът изостава (например надводния флот и авианосците), СССР също не успява да напредне. Надводният флот остава слаб, с неудачни концепции като авионосния крейсер.
С времето обаче, колкото повече се отдалечава от Втората световна война, толкова повече оборудването и технологиите остаряват. Към разпадането на СССР технологичното изоставане става опасно. Липсват средства и възможности за модернизация, а вниманието е отклонено към борба с алкохолизма и други социални проблеми. Интересно е, че и днес, през 2025 г., се появяват данни за спад в производството на водка (с 23% до 12,8 млн. декалитра за първото тримесечие), коняк (с 25%) и други спиртни напитки – тенденция, която съвпада с падането на цените на петрола.
След разпадането на СССР старите машини са бракувани, а на тяхно място идват модерни западни технологии, например от Siemens. Но новото оборудване изисква различна поддръжка, която местните специалисти не могат да осигурят с импровизации.
Отново за стволовете
Възстановяването на производството на стари оръжия е невъзможно, защото те са правени на вече несъществуващо или остаряло вносно оборудване. Тежките бомбардировачи са пример за това, но с артиллерийските стволове проблемът е още по-остър. Те се износват бързо при интензивна употреба, губят точност и в крайна сметка стават неизползваеми или дори опасни. Русия, чиято доктрина разчита на масирана артилерия, ускорява този процес, изстрелвайки повече снаряди за по-малко резултати.
Решенията разкриват отчаянието им. Снабдяването с оръдия от Северна Корея, например, е провал – гаубиците са с нестандартен калибър, боеприпасите са трудни за доставка, а качеството им е изключително ниско. Още по-шокиращо е използването на оръдия от Втората световна война, които на 80+ години се смятат за приемлива замяна. Това важи не само за артилерията – липсата на оръжие за потенциална нова мобилизация подсказва колко сериозна е ситуацията.
Технологичната пропаст и износът на оръжията не са просто временен проблем, а отражение на дългогодишно изоставане и неспособност за адаптация. Докато Русия вади от складовете реликви от миналия век, става ясно, че настоящите и ресурси са на изчерпване. Това не е пропаганда, а факт, който обяснява защо старите пушки от Курската дъга отново влизат в употреба.
Автор: Антиколорадос
Превод и адаптация: Георги Борисов
