Американската космическа агенция НАСА възнамерява да ускори плановете си за изграждане на ядрен реактор на повърхността на Луната до 2030 г., съобщават водещи американски медии. Това е част от по-широка амбиция на САЩ да създадат постоянна база за човешко присъствие на Луната.
Според публикация в Politico, временно изпълняващият длъжността ръководител на НАСА е посочил, че Китай и Русия също имат сходни планове и могат в бъдеще да обявят „зони със забранен достъп“ на лунната повърхност.
Въпреки това, експерти поставят под съмнение реалистичността на целта и времевата рамка, особено след като НАСА претърпя значителни бюджетни съкращения. Някои учени изразяват опасения, че проектът се ръководи не толкова от научни, колкото от геополитически мотиви.
Надпревара за Луната
САЩ, Китай, Русия, Индия и Япония се надпреварват в проучването на Луната, като някои от тези страни вече разработват планове за изграждане на постоянни човешки поселения.
Шон Дъфи, назначен за временно изпълняващ длъжността директор на НАСА от президента Доналд Тръмп, е изпратил писмо до агенцията с искане за бързо развитие на технологията. В него той подчертава нуждата от мощна енергия за бъдеща лунна икономика, мисии до Марс и укрепване на националната сигурност в космоса.
Дъфи настоява за предложения от частни компании за реактор, способен да произвежда поне 100 киловата електроенергия – скромен обем в сравнение с наземна вятърна турбина, която генерира между 2 и 3 мегавата.
Ядрената енергия – неизбежна на Луната?
Идеята за ядрен реактор на Луната не е нова. Още през 2022 г. НАСА отпусна по 5 милиона долара на три компании за проектиране на такъв реактор. През май 2025 г. Китай и Русия обявиха плановете си да изградят автоматизирана ядрена станция на Луната до 2035 г.
Много учени са единодушни, че това е най-ефективният – а вероятно и единствен – начин да се осигури постоянен източник на енергия на Луната. Един лунен ден продължава около четири земни седмици – две седмици слънце и две седмици пълен мрак, което прави използването на соларна енергия изключително трудно.
„Ядрената енергия не е просто желана, тя е неизбежна,“ казва д-р Сънгву Лим от Университета в Съри.
Технически възможно, но предизвикателно
Според проф. Лионел Уилсън от Ланкастърския университет, изграждането на реактор до 2030 г. е технически възможно, ако бъде осигурено необходимото финансиране и достатъчен брой мисии по програмата Artemis.
Въпреки това, съществуват и значителни притеснения, свързани с безопасността. Д-р Симеон Барбър от Open University подчертава риска при изстрелването на радиоактивни материали в атмосферата: „Необходимо е специално разрешително за такова изстрелване, но не е невъзможно.“
Политика вместо наука?
Обявлението на Дъфи идва на фона на съкращения в бюджета на НАСА с цели 24% през 2026 г., включително спиране на някои важни научни програми като мисията за връщане на проби от Марс.
Някои учени предупреждават, че новата „космическа надпревара“ рискува да постави политическите цели пред научните постижения.
„Сякаш се връщаме към първите дни на надпреварата за космоса, което е разочароващо от научна гледна точка,“ коментира д-р Барбър. „Ако се съсредоточим единствено върху национални интереси и претенции за собственост, губим от поглед по-широката цел – изследването на Слънчевата система и отвъд нея.“
Въпрос на контрол?
Изказването на Дъфи относно възможността Китай и Русия да обявят „зона със забранен достъп“ на Луната вероятно е свързано с Artemis Accords – международно споразумение от 2020 г., подписано от седем държави, с цел регламентиране на сътрудничеството на лунната повърхност.
Споразумението позволява установяването на така наречените „зони на сигурност“ около съоръжения и операции на Луната. Според д-р Барбър това може да бъде тълкувано като претенция за териториален контрол.
„Ако построиш ядрен реактор или база на Луната, можеш да заявиш, че около тях има зона за сигурност, което на практика означава: ‘ние притежаваме тази част от Луната и никой друг не може да влиза’.“
Макар идеята за ядрен реактор на Луната да изглежда стратегически логична и технологично постижима, реализацията ѝ е изпълнена с предизвикателства – от финансиране и безопасност до въпроси за международното сътрудничество и научните приоритети.
