Мнозина твърдят, че Путин събира сили за мощно настъпление, но какво всъщност се случва на фронта и какви са целите, които той поставя пред своите военни? Ако се вгледаме в последните година и половина, настъплението не е спирало. Но дали то се води сериозно, или е просто показно усилие? За да разберем, можем да се запитаме: какви задачи е поставял Путин пред армията си през това време и защо, въпреки дългогодишната му връзка с бившия военен министър Сергей Шойгу, той беше отстранен от поста?
Шойгу и Путин имат дълга и вероятно интимна история заедно, още от времето, когато настоящият „цар“ беше премиер. Двамата са делили не само общи интереси и сделки, но и моменти на „мъжка дружба“ – от уединения в тайгата до известните кадри, в които Путин язди кон полугол, сякаш играе ролята на индианец. Пресата усилено разпространяваше тези образи, а слуховете добавяха към историята присъствието на шаман, който уж принасял жертви на боговете, докато двамата участвали пасивно в странни ритуали. И все пак, въпреки всичко това, Шойгу загуби поста си. Причината? Неспособността му да изпълни задачите, поставени от Путин, независимо от шаманските предсказания.
Комплексите на Путин и последствията от тях
Путин, според мнозина, е обременен от комплекси, свързани с физическия му ръст и неслучайно е известен със своята злопаметност и отмъстителност. В тази среда неизпълнението на заповедите му не е просто провал – то е предизвикателство към авторитета му. Ако подчинените му обещаят нещо и не го изпълнят, следват последствия: от загуба на пост до „полет“ от висок етаж. Това е добре известно на всички в обкръжението му. Интересното е, че методите за изпълнение на тези заповеди не са ограничени – всичко е позволено, стига да има резултат. Престъпленията и злоупотребите се заличават, ако целта е постигната.
Настъплението: сериозно усилие или фарс?
Сега да се върнем към настъплението, което продължава вече година и половина без прекъсване. Атаките на ВСУ в Курска и Белгородска области не спряха основния напор на противника на ключови участъци от фронта. Възниква въпросът: ако това е било толкова дълго, дали усилията са били сериозни, или просто са рискували гнева на царя с половинчати действия? Логиката подсказва, че противникът влага всичките си ресурси – хора и техника – за да постигне успех и да угоди на Путин. Темпото на разхода на тези ресурси е толкова високо, че няма как да се заподозре липса на желание за борба.
Това мнение споделят и цивилните в Русия, чиито близки са изпратени на фронта заради обещаните материални облаги. Семействата на войници от 27-а мотострелкова бригада например вече открито се оплакват до Путин и новия министър на отбраната Андрей Белоусов. Те твърдят, че истината за съдбата на изчезналите им роднини се укрива, а броят на безследно изчезналите расте стремглаво от ноември 2024 г. Според тях болниците са препълнени, а на персонала е забранено да дава информация. „Това е векът на високите технологии, защо нямаме достъп до информация? Дори във Великата отечествена война статистиката беше по-добра„, питат те.
Неофициално обаче става ясно, че мотивацията на тези семейства не е чисто хуманна. Те не търсят справедливост от морална гледна точка, а по-скоро заради прекъснатите плащания. Ако войникът е жив, къде е заплатата му? Ако е мъртъв, къде са обещаните компенсации – „бялата Лада“ или други бонуси? За жените е важно да получат и документ, че съпругът им е погребан, за да могат да продължат живота си и евентуално да изпратят нов „хлебник“ на фронта. Тази прагматична мотивация ги кара да ровят из болници, морги и гробища, често подкупвайки персонала, за да стигнат до отговори.
Защо голямото настъпление остава мираж: Бронетехника, магарета и изчерпани складове
Войната не е игра на компромиси, а военачалниците хвърлят в огъня всичко, с което разполагат. Резултатът обаче е далеч от впечатляващ. Да, на отделни участъци фронтът е напреднал с няколко десетки километри, но това е постигнато за година и половина и на цената на огромни загуби – планини от „кайма“, както цинично го наричат. Ако целта е да се увеличи настъпателният потенциал, ще е нужно още повече „месо за месомелачката“ – много повече от това, което е възможно в момента. Но това не е всичко. Ефективността на личния състав зависи от друг ключов елемент на съвременната война – бронетехниката, която действа като коефициент, увеличаващ или намаляващ темповете на настъпление и нивото на загубите.
Когато става дума за настъпателни действия срещу добре окопан противник, загубите на атакуващата страна винаги са значително по-високи. Причината е проста: отбраняващите се разчитат на укрепени позиции, докато атакуващите трябва да излязат от укритията си, излагайки се на огън. За да се намалят тези загуби и да се осигури успех, е необходима бронетехника. Колкото повече бронирани машини има една армия, толкова по-добре е защитен личният състав, който напредва по земята. Обратното също е вярно – липсата на броня увеличава уязвимостта. Този принцип е ясен дори за неспециалисти. В съвременната сухопутна война успехът и скоростта на настъплението зависят пряко от наличието на бронетехника. Логиката подсказва, че за мащабна офанзива противникът трябва да разполага със значителен резерв от бронирани машини – а това е нещо, с което той очевидно се затруднява.
Украинските военни отбелязват, че класическите настъпателни операции – с тежка бронетехника отпред, средна зад нея и логистика, подкрепена от леки бронирани машини – са рядкост. Когато подобно събитие се случи, то веднага попада в заглавията на новините. И обикновено завършва зле за окупаторите: до половината от техниката бива унищожена още преди да влезе в близък бой, а останалото бързо се оттегля. Това обаче не е начинът, по който би трябвало да изглежда едно добре планирано настъпление. Агресорът явно осъзнава, че ще понесе загуби на бронетехника, макар че е трудно да се предвидят точно техните мащаби. За да продължи офанзивата, би трябвало да има резерви, които да заменят унищожените машини – и то неведнъж, докато се постигне целта. Когато обаче оцелелите машини се връщат в тила, това показва, че атаката е била хаотичен „скок на сляпо“, без никакви подготвени резерви. А резервите липсват, защото бронираната техника е на изчерпване – и с всяка подобна операция положението става още по-лошо.
От танкове до магарета: Какво се случва с техниката?
Ако за командването и ръководството на страната няма лимит на допустимите загуби, а населението е въвлечено във вълна на „печалби“ от войната, шоуто продължава – но вече не с бронетехника, а с мотоциклети, мотопеди, тротинетки и дори магарета. Това не е резултат от саботаж или некомпетентност, а просто отражение на реалността: воюва се с каквото е налично, а не с каквото би трябвало да има. И въпреки това се говори за още по-мащабни настъпления.
Интересно е да се отбележи, че магаретата и мотоциклетите са сравнително ново явление. Преди това нещата изглеждаха по-стандартно, макар че с времето техниката ставаше все по-стара. Анализатори от OSINT общността, базирайки се на сателитни данни, предлагат обяснение: проточилото се година и половина настъпление на Русия разчиташе на изчерпването на дълбоките складове за съхранение на бойна техника. Първо бяха извадени по-новите модели, после по-старите, а накрая дойде ред на машини, които едва можеха да бъдат възстановени до движение на собствен ход чрез пълна „канибализация“ на останалите запаси. Складовете са изчерпани до дъно, а новата техника идва почти изцяло „от поточната линия“ на производството.
Стара техника срещу нова: Разликата в цената на загубите
Възстановяването на танк от склад е евтино – той може да бръмчи, да се движи и дори да стреля, макар и с ограничена ефективност. Но на фронта и старата, и новата техника имат сходна „животоспособност“ – често само ден, преди да бъдат унищожени. Разликата обаче е в цената: един реставриран танк може да струва 100 хиляди долара, докато нов струва 2 милиона. В боя и двата изгарят почти еднакво бързо, но финансовите последици за логистиката са коренно различни.
Може да се предположи, че с достатъчно пари биха могли да се произведат нови танкове и бронетехника. Но откъде идва увереността, че тези пари съществуват? Руската преса рисува мрачна картина дори извън военния контекст: пазарът на камиони е в криза, производството е спаднало с 20%, продажбите са се сринали наполовина, а складовете са пълни с 40 000 непродадени китайски камиона, според „Вести Камаза“. КАМАЗ, предприятие с частично военно предназначение, би трябвало да снабдява армията с логистика, но това не се случва. Защо военните не изкупуват тези машини? Отговорът изглежда очевиден: липса на средства.
Настъплението, което няма да се случи
Когато следващият „експерт“ заговори за ново, ужасяващо настъпление, добавете към неговите прогнози този фон: изчерпани складове, липса на бронирана техника, магарета вместо БМП и икономика, която не може да поддържа нуждите на войната. Резултатът едва ли ще бъде изненадващ. Войната продължава, но не с гръм и трясък, а с тропот на копита и рев на мотоциклети.
По текст на Антиколорадос
