Един от най-забележителните въпроси в международната политическа арена е, че мюсюлманските държави често изразяват недоволство към Иран, но не и към Израел. Например, Ахмед ал Шараа, който пое управлението в Сирия, предпочете да се бори срещу подкрепяните от Иран сили, вместо да постави Израел като приоритет, въпреки дългогодишната реторика срещу Израел в региона. Някои мюсюлмански държави изглежда са по-заети с противодействието на Иран, отколкото с конфронтацията с Израел. Каква е причината за това?
Сектантският разрив между сунити и шиити
Една от основните причини за враждебността към Иран от страна на част от мюсюлманските държави е сектантският разрив между сунитския и шиитския ислям. Иран е държава с шиитско мнозинство, докато повечето мюсюлмански страни, особено в арабския свят, са предимно сунитски. Този разрив има исторически корени, датиращи от ранните години на исляма, но в съвременната ера той се задълбочава от политически амбиции. Сунитските държави, особено Саудитска Арабия, възприемат Иран като заплаха за своето религиозно и политическо влияние. Иран се позиционира като лидер на шиитския свят и е обвиняван в разпространение на своята идеология в други мюсюлмански страни, което води до напрежение, видимо в конфликти като тези в Сирия, Йемен и Ливан.
Освен това революционната идеология на Иран, която призовава за съпротива срещу предполагаемото потисничество, тревожи сунитските владетели, които се опасяват, че тя може да вдъхнови вътрешни размирици в техните страни. За разлика от Израел, който се възприема като външен противник, Иран се разглежда като вътрешен дестабилизатор в мюсюлманския свят.
Стратегията на Иран за разширяване на влиянието
Иран провежда стратегия за разширяване на влиянието си чрез прокси групи, което тревожи съседните сунитски държави. В Йемен Иран подкрепя хутите – шиитска милиция, която се бори срещу подкрепяното от Саудитска Арабия правителство, което доведе до продължителна война. В Сирия, Иран подкрепяше режима на Асад от десетилетия, засилвайки шиитското влияние над сунитското мнозинство, което дразни държави като Турция и Саудитска Арабия. В Ливан – „Хизбула“, мощна шиитска милиция, създадена от КГБ и бившият сирийски диктатор Хафез Ал Асад, сега е подкрепяна основно от Иран и действа, като държава в държавата, предизвиквайки сунитските и християнски политически групи. В Ирак, Иран упражнява значително влияние върху шиитското правителство и милиции, задълбочавайки регионалните разделения. В Бахрейн, Иран е обвиняван в опити да подбуди шиитското мнозинство срещу сунитските владетели, а в Афганистан връзките му с различни бойни групи допълнително усложняват регионалната сигурност.
Тези действия правят Иран противник на сунитските арабски държави, които го възприемат като по-непосредствена заплаха от Израел. За разлика от Израел, който няма амбиция или възможност да се меси във вътрешната политика на повечето арабски нации, Иран активно разпространява своята идеология, което се разглежда като дестабилизиращо и често води до сектантско насилие.
Геополитически и икономически интереси
Геополитическата борба между Иран и другите мюсюлмански държави е подхранвана и от икономически интереси. Иран и Саудитска Арабия са големи производители на петрол, а конкуренцията им на енергийния пазар добавя допълнителен слой към съперничеството им. Саудитска Арабия, заедно със съюзниците си от Съвета за сътрудничество в Персийския залив, се стреми да доминира на световния петролен пазар, докато Иран, изправен пред международни санкции, се бори да запази икономическата си позиция.
Ядрените амбиции на Иран също изострят напрежението. Докато ядрената програма на Израел е публична тайна, стремежът на Иран към ядрени способности се възприема като екзистенциална заплаха от сунитските арабски държави. Страхът, че Иран може да разработи ядрени оръжия, доведе до засилено военно сътрудничество между арабските страни и западните сили, особено САЩ.
Промяна в приоритетите и ролята на САЩ
Много сунитски държави укрепиха икономическите и военните си връзки със западните сили и дори с Израел. Нормализирането на отношенията между Израел и няколко арабски нации чрез Авраамовите споразумения е доказателство за промяната в приоритетите. Тези държави виждат икономическото сътрудничество с Израел като по-изгодно от продължаващата враждебност, докато Иран остава дестабилизираща сила в техните очи.
САЩ играят ключова роля в оформянето на регионалната динамика в Близкия изток. Докато исторически подкрепят Израел, те също така подкрепят сунитски държави като Саудитска Арабия, ОАЕ и Египет. Американската външна политика често е фокусирана върху ограничаването на Иран, вместо конфронтация с Израел, което допълнително обединява сунитските държави срещу Иран. Санкциите на САЩ срещу Иран отслабиха икономиката и военните му способности, докато военната подкрепа за държавите от Залива засили тяхната способност да противодействат на иранското влияние.
Причините, поради които някои мюсюлмански държави са по-фокусирани върху противодействието на Иран, отколкото на Израел, са дълбоко вкоренени в сектантството, геополитиката и икономическите интереси. Политиките на Иран за разширяване на влиянието, подкрепата за прокси групи и идеологическото му въздействие представляват пряка заплаха за сунитските държави. За разлика от Израел, който се възприема като външен играч, Иран се разглежда като вътрешен дестабилизатор, активно работещ за подкопаване на сунитското лидерство. Докато регионалните съюзи продължават да се променят, разделението между сунитските арабски държави и Иран вероятно ще остане един от определящите конфликти в Близкия изток. Тази ситуация, макар и предоставяща някои геополитически предимства, представлява голяма пречка за формирането на политическо, социално и културно единство сред мюсюлманите, което може да улесни регионалната доминация на Израел.
