Руският представител в ООН Василий Небензя заяви, че „Украйна безвъзвратно е загубила“ Крим и четирите други региона, частично контролирани от Русия. Въпреки това, реалността на бойното поле разказва съвсем различна история. Украинските въоръжени сили все още контролират ключови градове като Запорожие и Херсон, без никакви индикации за предстоящо предаване. В Донецка област сраженията за всяко селище продължават с месеци и години, както се вижда при Въгледар. Дори и най-оптимистичните руски военни блогъри не могат да прогнозират кога и дали руската армия ще успее да завладее Краматорск и Славянск.
Изказванията на Небензя трябва да бъдат разглеждани не като факти, а като политически претенции. И Сергей Лавров, и Небензя нееднократно са подчертавали, че четирите региона са част от Русия след проведените през септември 2022 г. референдуми. Според тях, украинските сили „незаконно окупират“ Запорожие, Херсон, Краматорск и Славянск. Ако обаче самите руски дипломати вярваха в легитимността на тези референдуми, те нямаше да се налага толкова често да ги оправдават.
Аналогията с Наполеоновото нашествие в Москва през 1812 г. е уместна – ако тогава френският император бе провел референдум за присъединяване на града към Франция, резултатът вероятно би бил „успех“. Но каква е стойността на такъв вот, когато е организиран под дулото на оръжието?
Икономически аргументи и реалността
Русия е по-богата страна от Украйна, а именно този факт бе използван като аргумент през 2014 г. от проруски лидери в източна Украйна, които твърдяха, че местните жители ще живеят по-добре, ако се присъединят към Русия. Въпреки това, самите събития опровергаха тези очаквания. През 2014 г. идеята за отделяне от Украйна не бе популярна сред мнозинството жители на източната част на страната, макар и някои да симпатизираха на Русия. Дори в Донецк и Луганск немалко хора вярваха, че ще повторят „кримския сценарий“ и бързо ще бъдат анексирани от Москва.
Но реалността се оказа съвсем различна. След обявяването на самопровъзгласените Донецка и Луганска народна република, те не бяха приети веднага от Русия. Вместо това, тези територии попаднаха в политическа и икономическа бездна, управлявана от криминални групировки. Град като Донецк, който някога бе проспериращ икономически и културен център, бързо западна. Преди 2014 г. местното летище предлагаше редовни полети до курортите в Гърция, Турция и Египет. След началото на конфликта, инфраструктурата бе разрушена, а градът се превърна в място на хаос и беззаконие.
Водната криза и социалният разпад
Един от най-драстичните примери за провала на руското управление в анексираните територии е водната криза в Донецк. До началото на пълномащабното нахлуване на Русия през 2022 г. градът, въпреки че бе извън контрола на Киев, все пак получаваше вода от украинската инфраструктура. Тази ситуация се промени драматично след разрушаването на водопреносната мрежа в резултат на войната. Днес жителите на Донецк се налага да събират дъждовна вода и да топят сняг, за да оцелеят. Новата водоснабдителна система, изградена от Русия, осигурява вода едва за няколко часа на всеки два дни, а понякога дори по-малко.
Влошаващата се социално-икономическа ситуация също доведе до нови форми на репресии. През 2022 г. ръководителят на Донецката „република“, Денис Пушилин, издаде указ за конфискация на имотите на онези, които са напуснали града. Обвиненията срещу тях са, че те „възпрепятстват властите“ и евентуално „финансират украинската армия“. Подобни мерки се прилагат и в окупираните части на Запорожка област, където хора са принуждавани да напускат домовете си заради обвинения в „дискредитиране на властта“.
Бъдещето на окупираните територии
Днес руската армия бавно, но систематично напредва в Украйна, плащайки за всеки завзет километър с огромни загуби. Всяка руска териториална „печалба“ е придружена от разширяването на военните гробища в самата Русия. Независимо от официалните руски медийни наративи, реалността е неоспорима: всяка придобивка е резултат от кървава жертва и разрушение.
Пред Русия стоят две възможности. Първата е да похарчи трилиони рубли за възстановяване на унищожените територии – нещо, което няма как да бъде направено ефективно, предвид корупцията и неефективността на руската бюрокрация. Втората възможност е да остави тези територии в разруха и да приеме хаоса и беззаконието като нова норма.
Ако Донецк – град с почти милион жители – може да съществува без стабилно водоснабдяване, защо същото да не важи за други руски градове? Ако в Мариинка оцелелите живеят сред руини, защо държавата да се чувства задължена да възстановява градове в други региони, засегнати от природни бедствия? Тези въпроси не просто поставят под съмнение руската политика в окупираните територии, но и разкриват опасните последици за самата Русия.
Единственият логичен изход би бил да се върнат тези територии на законния им собственик – Украйна. Но докато този вариант не се разглежда от руските власти, страданието и хаосът ще продължат, а цената ще бъде плащана не само от украинците, но и от самите руснаци.
По материали от Максим Кац – руски опозиционен политик и общественик.
