„Woke“ културата е едно от най-противоречивите явления в съвременния западен свят. Макар корените й да се намират във френските постмодернистични философски теории от XX век, пълният й разцвет настъпва в Съединените щати в началото на XXI век. От академичните среди тя прониква в медиите, политиката, корпорациите, неправителствените организации и ежедневието, превръщайки се от привидно благородни идеи за равенство и социална справедливост в агресивна идеология, която дълбоко разделя обществата. Но какво представляваше „woke“ идеологията в началото, какво стана с нея и дали днес сме свидетели на нейния край?
Корените на „Woke“: Постмодернизъм и релативизъм
Основата на „woke“ културата лежи в постмодернистката философия, развита от мислители като Мишел Фуко, Жак Дерида и Жан-Франсоа Лиотар. Фуко, роден през 1926 г. във Франция, се фокусира върху властта и потисничеството, критикувайки институции като медицината, образованието и полицията. Той твърди, че знанието е продукт на властта, а властта създава знание – идея, която днес е в основата на „woke“ разбирането за липсата на обективна реалност и доминацията на „наративи“. Дерида, от своя страна, развива постмодернистичния релативизъм, отричайки абсолютните значения и превръщайки всичко в субективно. Лиотар, наречен „папата на постмодернизма“, отхвърля ценностите на Просвещението, а Жан Бодрияр описва света като съвкупност от копия и имитации.
Тези идеи намират плодородна почва в американските университети през 80-те и 90-те години, където се появяват дисциплини като гендерни изследвания, постколониални изследвания, queer изследвания и дори „изследвания на затлъстяването“. Тези „критически изследвания“ се стремят да разрушат традиционните значения и да открият модели на дискриминация, следвайки идеите на Фуко за жертвеност и потисничество.
Разцветът на „Woke“: От академията до обществото
От университетите „woke“ културата се разпространява в медиите, политиката и корпорациите. Появяват се течения като гендерна и queer идеология, подкрепени от фигури като Джудит Бътлър, която твърди, че полът е социален конструкт, или Робин ДиАнджело, авторка на „White Fragility“, която разглежда „белотата“ като привилегия и присъщ расизъм. Ибрам X. Кенди, друг ключов автор, дори стига до крайности, твърдейки, че ХИВ е изобретен от белите, за да унищожат чернокожите.
Сред другите проявления на „woke“ са движението за приемане на затлъстяването („fat feminism“), което обявява борбата с него за „фатфобия“, и нормализирането на проституцията като „секс работа“. Християнството често е критикувано, докато ислямът е защитавано явление, а всяка критика към него се обявява за „ислямофобия“. В Канада либералната политика спрямо наркоманите – включително предоставянето на чисти дроги и толерирането на публична употреба – също става част от „woke“ идеологията.
Култура на отмяната и социален натиск
С развитието си „woke“ създава механизми за защита от критика, най-известният от които е „културата на отмяната“. Студенти и преподаватели, изразяващи несъгласие с „woke“ догмите, са подложени на тормоз или уволнения. Пример е случаят с британската философка Кетлин Сток, която се противопоставя на закона за самоопределяне на пола и е принудена да напусне университета в Съсекс след кампания срещу нея. Подобни събития засягат и журналисти, и обществени фигури, като Адам Рубенщайн от „Ню Йорк Таймс“ или Матю Иглесиас от „Вокс“, които напускат след атаки заради умерените си позиции.
„Woke“ прониква и в политиката, завладявайки леви и либерални партии – от Демократическата партия в САЩ до Лейбъристите във Великобритания и Зелените в Германия. Дори корпорации въвеждат DEI (Diversity, Equity, Inclusion) програми, насърчаващи докладване на колеги за „расизъм“ или „трансфобия“.
Контрареволюцията: Началото на края?
Въпреки разпространението си, „woke“ културата среща нарастващ отпор. Изборът на Доналд Тръмп през ноември 2024 г., изграден на анти-„woke“ реторика, бележи повратна точка. Тръмп обещава забрана на смяната на пола за деца и премахване на DEI програмите, което му носи подкрепа от избиратели, уморени от идеологията. Камала Харис, поддръжничка на „woke“ политики, губи изборите, отчасти заради асоциацията си с движението, което не успява да мобилизира дори традиционните си избиратели.
В Европа страни като Финландия, Швеция, Дания и Великобритания въвеждат забрани за смяна на пола на непълнолетни, подкрепени от научни данни, показващи влошаване на психичното здраве след такива процедури. Спортните федерации също започват да ограничават участието на трансджендър мъже в женски състезания, а корпорации като Walmart и Boeing намаляват DEI инициативите си.
Последствия и бъдеще
„Woke“ културата отслабва Запада, като го прави уязвим за дезинформация от Русия и Китай, които използват разделението за свои цели. Въпреки това нейният упадък е очевиден. Обществата се връщат към традиционни ценности и емпирична реалност, отхвърляйки релативизма и хаоса, породени от идеологията.
Историята показва, че движения като „woke“ идват и си отиват, докато по-стари системи като християнството или стоицизмът издържат хилядолетия. Дали контрареволюцията ще доведе до стабилност, или до нови крайности, остава неясно. Едно е сигурно – пътят към ада често е постлан с добри намерения, а „woke“ е ярък пример за това как идеалите могат да се изродят в борба за власт и разрушение.
