Инфлацията е тема, която вълнува всеки – от обикновения човек до икономистите и политиците. Тя влияе на цените на стоките, спестяванията ни и дори на начина, по който планираме бъдещето си. Въпреки това, около нея витаят множество заблуди – някои залегнали дори в учебниците, други повтаряни от медии и политици. В тази статия ще разгледаме най-разпространените митове за инфлацията и ще се опитаме да отделим реалността от измислицата, като използваме логични аргументи и налични данни.
Въведение: Защо инфлацията е толкова неразбрана?
Инфлацията се определя като устойчив ръст на общото ниво на цените в една икономика. Това звучи просто, но зад това определение стоят сложни процеси и често погрешни интерпретации. Например, инфлацията често се нарича „данък върху бедността“, но дали наистина засяга най-бедните? Или пък твърдението, че малка инфлация от 2% е „полезна“ – за кого точно е полезна? Целта ни тук е да развенчаем тези и други митове, за да разберем по-добре как инфлацията действа в реалния свят.
Мит №1: Инфлацията е „данък върху бедността“
Твърдение: Инфлацията се разглежда като „данък“, който удря най-силно бедните, защото увеличава цените на основните стоки и услуги.
Реалност: На пръв поглед това звучи логично – ако цените растат, тези с най-малко средства би трябвало да страдат най-много. Но нека помислим: най-бедните често нямат спестявания, които да губят стойност от инфлацията. Както казва поговорката, „на босия цървулите няма как да вземат“. Те живеят от ден за ден, често разчитайки на помощи или минимални доходи, които могат да бъдат индексирани спрямо инфлацията (например пенсии или социални плащания).
От друга страна, богатите са защитени, защото държат парите си в активи – недвижими имоти, акции, злато – чиято стойност обикновено расте с инфлацията или дори я изпреварва. Кой тогава плаща истинската цена? Средната класа – хората, които държат спестяванията си в брой или в банкови депозити с ниска лихва. Тези спестявания губят покупателна способност, когато инфлацията надхвърли лихвите. Така инфлацията не е „данък върху бедността“, а по-скоро скрит данък върху средната класа.
Мит №2: Малката инфлация (около 2%) е „полезна“ за икономиката
Твърдение: Централните банки често целят инфлация от 2%, защото тя уж стимулира икономическия растеж и предотвратява дефлация.
Реалност: Но с какво точно е „полезна“ инфлацията от 2%? За обикновения човек това означава, че всяка година парите му струват малко по-малко – стоките поскъпват, а спестяванията се обезценяват. За компаниите пък това е допълнителен натиск върху разходите, особено ако заплатите не растат със същия темп. Твърдението, че малката инфлация стимулира потреблението, защото „хората купуват сега, преди цените да скочат“, звучи повече като оправдание, отколкото като доказана полза.
Реално, инфлацията от 2% е полезна най-вече за правителствата и тези, които „печатат“ парите – централните банки и финансовите институции. За правителствата тя намалява реалната стойност на дълговете им (защото дълговете са фиксирани в номинални суми, а инфлацията ги „изяжда“). За банките и кредиторите пък позволява да поддържат положителни лихвени проценти, което улеснява монетарната политика. Но за обикновения човек и бизнеса? Това е по-скоро скрит данък, отколкото благодат.
Мит №3: Централните банки се борят с инфлацията
Твърдение: Централните банки уж регулират паричното предлагане, за да държат инфлацията под контрол.
Реалност: Истината е, че централните банки често са тези, които предизвикват инфлацията. Когато увеличават количеството пари в обръщение – чрез печатане на пари, ниски лихви или количествени улеснения – те директно намаляват покупателната способност на валутата. Ако повече пари „гонят“ същото количество стоки и услуги, цените неизбежно растат.
Пример: след финансовата криза от 2008 г. и особено по време на пандемията, централните банки заляха икономиките с ликвидност. Резултатът? Инфлацията скочи до нива, невиждани от десетилетия. Борбата с инфлацията чрез повишаване на лихвите идва след това, но първоначалната причина често е в самите им политики. Така че вместо да са „пожарникари“, централните банки понякога са „палвачите“ на инфлационния огън.
Мит №4: Ръстът на заплатите на работниците води до инфлация
Твърдение: Когато заплатите растат, фирмите повишават цените, за да компенсират разходите си, което подхранва инфлацията.
Реалност: Това е популярен мит, но данните го опровергават. През последните години номиналните заплати (т.е. преди корекция за инфлация) растат по-бързо, отколкото в близкото минало, но все пак изостават далеч зад инфлацията. Това означава, че реалните заплати – покупателната способност на работниците – всъщност намаляват. Ако заплатите бяха двигател на инфлацията, бихме очаквали реалните доходи да растат, а не да падат. В действителност разходите за труд смекчават инфлационния натиск, вместо да го засилват.
Мит №5: Корпоративните печалби не допринасят за инфлацията
Твърдение: Инфлацията се дължи само на външни фактори като заплати или вериги на доставки, а не на корпоративното поведение.
Реалност: Данните показват обратното. Между второто тримесечие на 2020 г. и края на 2021 г. над половината от увеличението на цените в нефинансовия корпоративен сектор идва от по-високи маржове на печалба. Това е необичайно – от 1979 г. до 2019 г. печалбите допринасят само с около 11% за ръста на цените. Корпорациите явно са се възползвали от инфлационната среда, за да увеличат маржовете си, което е ключов фактор за скока на цените. Игнорирането на тази роля прави анализите на инфлацията непълни.
Мит №6: Държавните мерки за облекчение прегряват икономиката и подхранват инфлацията
Твърдение: Правителствените стимули по време на пандемията са „прегрели“ икономиката и са основна причина за инфлацията.
Реалност: Доказателствата от последните 40 години сочат, че при силна икономика и ниска безработица маржовете на печалба обикновено се свиват, а делът на доходите, отиващ за заплати, расте. Но по време на настоящото възстановяване се случи обратното – печалбите се разшириха, а делът на труда намаля. Това показва, че инфлацията не идва от „прегряване“, а от други фактори, като корпоративните печалби. Пазарът на труда е силен, но не прегрява до степен, която да обясни инфлацията.
Мит №7: Премахването на вносните мита би спряло инфлацията
Твърдение: Ако махнем митата, вносните стоки ще поевтинеят и инфлацията ще спадне.
Реалност: Митата бяха въведени много преди 2021 г., когато инфлацията започна да расте, и тяхното премахване няма да я ограничи значително. Освен това то крие рискове – загуба на работни места, затваряне на заводи и по-голяма зависимост от нестабилни вериги на доставки. Инфлацията има по-дълбоки причини, които митата не могат да решат.
Мит №8: Инвестициите в грижи за деца и възрастни ускоряват инфлацията
Твърдение: Такива инвестиции ще увеличат търсенето и ще подхранят инфлацията.
Реалност: Напротив, те могат да я ограничат. Субсидирането на грижи за деца и възрастни позволява на повече хора да се върнат на работа, увеличавайки предлагането на труд. Това облекчава натиска върху заплатите и цените. Дългосрочно, подобни мерки стабилизират икономиката, вместо да я „прегряват“.
Обобщение: Какво е реалността?
Инфлацията е сложен феномен, който не може да бъде обяснен с прости, учебникарски митове. Тя не е „данък върху бедността“, а по-скоро тежест за средната класа. Малката инфлация от 2% не е толкова „полезна“, колкото е удобна за правителства и банки. Централните банки, които уж се борят с нея, често я предизвикват. Заплатите не са виновни, но корпоративните печалби играят голяма роля. А решения като премахване на мита или избягване на социални инвестиции не са отговорът.
За да се справим с инфлацията, трябва да гледаме отвъд заблудите и да търсим реалните й причини – било то в политиките на централните банки, в корпоративното поведение или в структурата на икономиката. Само така можем да вземем информирани решения, вместо да повтаряме митове.
