Когато германският външен министър Аналена Бербок посети Алжир през ноември 2023 г., малцина обърнаха внимание. Но това беше третото ѝ посещение в страната само за година – необичайна честота за един от най-важните политици в Европа. Какво кара Европа да обръща поглед към Северна Африка толкова често? Отговорът е прост на пръв поглед: газ. Но богатствата на региона далеч не се изчерпват с това – нефт, водород, слънце и вятър допълват списъка. След като Европа доскоро беше изцяло зависима от руските ресурси, сега тя трескаво търси алтернативи. И ги намира в Северна Африка. Но значението на региона за бъдещето на Европа надхвърля енергийните въпроси – става дума за сигурност, не само енергийна, но и миграционна. Тук ще се реши дали Европа може да укрепи южния си фланг, или ще се сблъска с нови вълни на дестабилизация.
Мозайка от култури и конфликти
Северна Африка е с 20% по-голяма от целия Европейски съюз и населена от над 200 милиона души. Въпреки че от европейска гледна точка може да изглежда като еднороден арабски свят, в действителност това е сложна мозайка от култури, конфликти и парадокси. За да разберем накъде се движи регионът и какви ще са последствията за Европа, трябва да се потопим в неговата история и настояще.
Регионът е сменял господарите си многократно през вековете. Тук възниква една от първите древни цивилизации – Древен Египет. В началото на нашата ера северноафриканското крайбрежие става част от Римската империя, като следи от това присъствие са най-видими в Алжир – страната с втория по брой римски руини след Италия. Египет пък е сцена на ключови библейски събития – управлението на Йосиф, историята на Моисей и убежището на Светото семейство, чиито следи остават видими на Синайската планина и в кайрския квартал Фад.
За систематизация си струва да отбележим, че Мароко, Алжир, Тунис и Либия се наричат Магреб, докато Египет принадлежи към региона Машик, обхващащ Близкия изток. Най-решителното събитие в историята на Северна Африка обаче е арабското нашествие през VII в. сл. Хр. То води до дълбока и трайна промяна чрез арабизация и приемането на исляма. За следващите 1400 години Северна Африка излиза от сферата на латинската цивилизация и затвърждава връзките си с Близкоизточната. Процесът на ислямизация обаче протича неравномерно – бързо в Магреб поради ниската гъстота на населението и грамотност, но много по-бавно в Египет, където коптското християнство остава доминиращо до XV в.
Следващият голям обрат идва през XVI в., когато османската империя завладява региона, превръщайки пристанищните градове на Либия, Тунис и Алжир в пиратски републики, които три века грабят и отвличат европейци. Средиземноморските плажове остават пусти – никой не смее да рискува живота или свободата си. Дейността на берберските пирати приключва едва след война със САЩ в началото на XIX в. Единствено Мароко избягва османското владичество, изграждайки силна държава под берберски династии.
През XIX в. идва колонизацията от западните сили. Египет попада под контрола на Британската империя, запазвайки културна автономия. Тунис, Алжир и голяма част от Мароко са колонизирани от Франция, която инвестира значително в развитие, макар и срещу местната идентичност. Испанската колонизация в Западно Мароко е брутална и без инвестиции, а Либия попада под италианско управление в 30-те години на XX в., страдайки от институционални проблеми до днес.
Независимост и социализъм
В средата на XX в. вятърът на промяната довява независимостта. Националните освободителни движения, често водени от ветерани от Втората световна война, предизвикват колонизаторите. Алжир плаща най-високата цена – около 200 000 души загиват във войната за независимост (1954–1962). След изгонването на европейците пред новите държави стои въпросът: какво следва? С изключение на Мароко, което остава феодална монархия с бавни капиталистически реформи, регионът залага на социализма. Египетският лидер Абдел Гамал Насър прокарва този път през 50-те години, но социалистическата утопия рухва бързо – първо в Египет с Анвар Садат през 1970 г., а в Алжир, Тунис и Либия издържа до края на 80-те или падането на Кадафи през 2011 г.
Социализмът се поддържа от приходи от нефт и газ, но е неефективен икономически, макар да постига социални успехи – например Тунис става най-образованите общество в Африка под Хабиб Бургиба. След него идват диктатури с козметична демократизация и олигархии. В Египет Садат и Мубарак създават смесица от военен бизнес и чужди инвестиции; в Тунис Бен Али развива туризма, но увеличава социалното неравенство; в Алжир изборите през 1991 г. довеждат ислямисти на власт, последвани от десетгодишна гражданска война.
Арабската пролет и миграцията
През 2011–2012 г. Арабската пролет разтърсва региона. В Тунис диктатурата е заменена с демокрация, в Египет ислямистите управляват кратко преди да бъдат свалени, а Либия потъва в хаос. Алжир и Мароко успокояват напрежението с реформи и субсидии. Тези събития нарушават сътрудничеството с Европа за контрол на нелегалната миграция. Конфликтите в Сирия, Либия и Йемен генерират милиони бежанци, а през 2015–2016 г. рекордните 1,8 милиона души преминават незаконно границите на ЕС. Хаосът в Либия улеснява трафика на хора, а основните маршрути минават през Египет, Либия, Тунис и Мароко към Италия, Испания, Гърция и Балканите.
След 2017 г. сътрудничеството с ЕС се възобновява, намалявайки потока, но стабилността е крехка. Северноафриканските държави могат да използват „миграционен шантаж“ – както Мароко направи през 2020 г., когато 8000 души достигнаха испанските анклави Сеута и Мелиля за дни. Докато икономическата и политическа нестабилност в региона продължава, миграционната заплаха остава надвиснала над южния фланг на Европа.
Енергийният потенциал
Северна Африка обаче предлага не само предизвикателства, но и решения. След отказа на Европа от руски ресурси регионът става ключов доставчик на газ. Алжир вече покрива 20% от европейския внос на газ през 2024 г., а Либия доставя 7% от нефта на ЕС. Газопроводите като Transmed и Greenstream имат капацитет от 65 милиарда куб. м годишно – повече от руския TurkStream (30 млрд. куб. м). Има и планове за транссахарски тръбопроводи, които биха могли да доставят нигерийски газ през Алжир до Европа.
Освен газ, регионът разполага с огромен потенциал за възобновяема енергия. Мароко, лидер в това отношение, произвежда 35% от енергията си от възобновяеми източници и цели 50% до 2030 г. Соларният комплекс Noor е сред най-големите в света. Според проучвания, слънчевата и вятърната енергия от Северна Африка биха могли да покрият 15–20% от нуждите на Европа. Проекти като Xlinks (Мароко–Великобритания) и Elmed (Тунис–Италия) са в развитие, а Германия подкрепя Южния водороден коридор за зелен водород.
Северна Африка е едновременно врата към Европа и енергиен резерв за континента. Инвестициите в енергийния сектор – конвенционален и възобновяем – биха могли да стабилизират региона, намалявайки миграционния натиск и осигурявайки на Европа устойчиви ресурси. Но политическата нестабилност, особено в Либия, остава пречка. Докато Русия, Турция и други играчи могат да подкопават тези планове, общите интереси между Европа и Северна Африка са ясни. Въпросът е: ще успее ли Европа да превърне потенциала в действие? Отговорът ще определи бъдещето и на двата континента.
