Лазаровден, отбелязван в събота преди Връбница, оживява с един от най-обичаните български обичаи – лазаруването. Този ритуал с любовно-женитбен характер събира девойки над 16 години, наречени лазарки, които с песни и танци благославят домове, ниви и семейства за здраве, благополучие и плодородие.
Песен и танц из махалите
Рано преди изгрев лазарките се събират на уречено място, запяват и тръгват из селото. Групата, която не може да е под 14 момичета, се дели на роли: „поялици“ пеят по пътища и домове, „шеталици“ играят, а „другарки“ ги придружават. Сред пеещите в къщите са „предница“, „средница“ (събира пари) и „задница“, а сред шеталиците „танчерица“ води хорото. Обикалят полята, пеят за природата и влизат в дворовете с различни песни – една преди портата, друга вътре.
Домакинята ги посреща с решето пшеница, хвърляйки шепи върху тях. Лазарките събират зърната в скутите си и ги прибират в хамбара – символ на изобилие. Пеят за всеки в семейството – домакин, домакиня, ерген, мома, дете, невяста – а шеталиците танцуват с кърпи. Домакинът дарява пари, а на трапезата често има хляб, праз, мед, яйце и погача.
Любов и традиция
В миналото Лазаровден бил ден за годежи – момците искали ръката на избраниците си. Днес обичаят остава празник на младостта и надеждата, лишен от тайнственост, но богат на общностен дух. Ще продължат ли лазарките да носят благословия в новото време? Песните им все още отекват из българските села.
