Средновековният, дивашки режим в Иран продължава да демонстрира, че за него публичната екзекуция е не просто наказание, а политически спектакъл. Във вторник иранските власти обесиха публично двама мъже, обвинени във връзка с антиправителствените протести, разтърсили страната в началото на годината. Вместо да тушира напрежението, Техеран отново избра най-стария инструмент на диктатурите – страха, гарниран с въже и площад.
Площадът – най-удобната съдебна зала
Съдебната власт съобщи, че смъртните присъди на Аболфазл Сепахи и Амир-Хосейн Сафари са изпълнени сутринта в град Малекшахр, провинция Исфахан. По информация на местни медии бесилката е била издигната на градски площад пред погледите на събрали се хора.
Според официалната версия двамата са нападнали полицаи с мачете и ножове, вързали ги за пътни знаци, влачили ги по земята, залели ги с бензин и ги запалили по време на протестите на 8 януари.
Обвиненията срещу тях включват добре познатите за иранската съдебна система формулировки – „война срещу Бога“ и „разпространяване на поквара по земята“. Това са обвинения с достатъчно разтеглив смисъл, че да поберат почти всеки, който се изправи срещу властта.
Когато протестът се превърне в държавен враг
Масовите демонстрации започнаха в края на декември заради рязкото поскъпване на живота, но много бързо прераснаха в открито недоволство срещу управляващия режим. Най-големият им размах беше на 8 и 9 януари.
Техеран твърди, че при размириците са загинали над 3000 души, като вината е хвърлена върху „терористични действия“, организирани от Съединените щати и Израел. Правозащитни организации обаче поддържат съвсем различна версия – че голяма част от жертвите са резултат от действията на силите за сигурност срещу протестиращите.
Колко въжета са нужни, за да се спечели доверието на народа?
След началото на войната в Близкия изток и съвместните удари на САЩ и Израел срещу Иран на 28 февруари репресиите в страната осезаемо се засилиха. Арестите и смъртните присъди се увеличиха, като властите свързват почти всяко вътрешно недоволство с външен заговор.
Само преди дни, на 19 юли, още двама души бяха екзекутирани по сходни обвинения в същата провинция Исфахан.
Когато една власт започне все по-често да използва бесилката като средство за убеждаване, това обикновено говори не за нейната сила, а за страха ѝ, че губи контрол. Колкото повече въжета се появяват по площадите, толкова по-очевидно става, че доверието не може да бъде извоювано със съдебни формулировки и публични екзекуции.
Според Amnesty International Иран остава страната с втория най-голям брой извършени екзекуции в света след Китай – статистика, която режимът сякаш продължава да приема не като повод за срам, а като доказателство за собствената си „решителност“.
