В момента изглежда все по-неизбежно и рано или късно, удар по Иран ще има. Единственият възможен сценарий, при който може да се избегне конфронтация, звучи като политическа фантастика: Техеран да се откаже от финансирането на прокси-групировки, да замрази ракетната си програма и да допусне международни инспектори до всичките си ядрени обекти – не само тези, които им е удобно да покажат. Историята от 2015 г. ясно показа, че подобно „доверие на добра воля“ не работи. А иранският режим не дава сигнали, че е готов да прави компромиси.
Не въздушното пространство е ключът, а авионосците
Интернет фалшивите новини не са новост – пример за това е слухът за затворено иранско въздушно пространство, тръгнал от Twitter акаунт с трима последователи. Реалните сигнали за предстояща атака са съвсем други: появата на поне три американски авианосни групи в региона и разполагането на танкери KC-135 на базата Диего Гарсия. Това са логистичните основи на въздушна кампания, не слуховете в социалните мрежи.
Китай: дракон с дипломатически лапи
Китай, както винаги, мисли стратегически и дългосрочно. Подписаното 25-годишно споразумение за партньорство с Иран е само една от стъпките в усилията на Пекин да разшири влиянието си чрез „меката сила“ – инфраструктурни инвестиции и икономическа зависимост. Китай строи, но иска да притежава. Ако построи пристанище – то е китайско. Ако построи летище – пак е китайско. Това плаши дори съюзници като Израел.
Военно обаче Китай не е фактор – липсва му реален опит в съвременни конфликти, а последният сблъсък с Виетнам завърши с тежко фиаско. Затова не бива да очакваме, че Пекин ще се намеси в защита на Иран, освен може би с дипломатически или икономически ходове.
С какво може да отвърне Иран?
Риториката на Техеран е силна: „ще пречупим кости“, „ще дадем решителен отговор“. На практика – ракетен обстрел, който в най-добрия случай води до щети от сорта на повредена пътека за рулиране на изтребители и един разрушен ресторант в Тел Авив. Израелската противоракетна защита е на ниво, подкрепена и от системи като американската THAAD. Истинската опасност не е директен удар по Израел, а опити за дестабилизация в Персийския залив – атаки срещу танкери, нефтени съоръжения, особено в Ормузкия проток.
Но ако Иран нападне Саудитска Арабия или наруши сериозно нефтените доставки, отговорът на САЩ ще бъде светкавичен. Вашингтон може и да се опитва да преговаря, дори чрез посредници, но търпението не е безкрайно.
В контекста на американската вътрешна политика, факторът „Тръмп“ не бива да се подценява. Краят на 100-дневния срок наближава, а нуждата от международен успех – „бърза и победоносна война“ – може да изкуши администрацията му да посочи с пръст именно Иран. Русия е прекалено сложен противник, но Техеран изглежда по-лесна мишена за постигане на политическа точка.
