Последните дипломатически събития около войната в Украйна отново поставиха на преден план въпроса за международната намеса и стратегиите на водещите сили. Преговорите, които протекоха зад затворени врати, събудиха сериозни въпроси относно целите и мотивацията на ключовите геополитически играчи. Дали това е стъпка към мир, или поредният маньовър в играта на интереси?
Същността на „затварянето на небето“
Още от първите дни на войната Украйна настояваше за затваряне на въздушното си пространство, но Западът дълго време отказваше, изтъквайки рисковете от пряка конфронтация с Русия. След три години на бойни действия, предложението отново се появи на масата, но този път в различна форма – 30-дневен мораториум върху въздушните операции.
Тази идея, лансирана от европейските посредници, като британския премиер Киър Стармър и френския президент Еманюел Макрон, изглежда като дипломатически пробив. Но дали тя е наистина в полза на Украйна, или просто още безсмислено, политическо говорене?
Политическият театър на великите сили
Докато Украйна се стреми към дългосрочна подкрепа, САЩ, водени от Доналд Тръмп, започнаха да налагат на Киев ролята на страна, която „трябва да направи компромис“. Това поставя Украйна в неизгодна позиция – след три години молби за помощ, сега тя е принудена да приеме временни споразумения, които основно облагодетелстват агресора – Русия.
Неотдавнашното възобновяване на военните доставки за Украйна, обявено от полския външен министър Радослав Сикорски, също повдига въпроси. След период на колебания и прекъснати разузнавателни операции, Западът отново предлага подкрепа, но това вече не се възприема като поправяне на предателство, а като дипломатически успех. В действителност, този завой не е толкова жест на солидарност, колкото стратегическо пренареждане в услуга на западните интереси.
Ролята на Америка и „победата“ на Тръмп
Тръмп и неговата администрация представят 30-дневния мораториум като „дипломатическа победа“. Създава се илюзията, че Вашингтон е постигнал нещо значимо – докарал е Украйна до масата за преговори, като я поставя в ролята на страната, която е „провокирала“ конфликта. Този разказ напомня на аргументите, използвани при други международни кризи, при които жертвата бива обвинена за самото си страдание.
Засега обаче липсва ясен отговор на въпроса: дали този временен мораториум е просто тактически ход, или действителна стъпка към край на войната? Един месец без удари от въздуха може да донесе краткосрочно облекчение, но ако останалата част от фронта остане активна, ефектът ще бъде по-скоро козметичен.
Докато водещите световни сили продължават да си разменят дипломатически реплики и стратегически ходове, реалността на терен остава безмилостна. Украйна е изправена пред поредния тест за издръжливост – да продължи да се бори със или без пълната подкрепа на Запада.
В крайна сметка, остава въпросът: кой наистина печели от тази „дипломатическа победа“? Особено на фона на болезнените удари, които Украйна нанася последните месеци по руската петролно-газова инфраструктура. До както Байдън беше президент, именно той се противопоставяше на удари по руските петролни и газови съоръжения, за да не се повиши цената на петрола на международният пазар. Те обаче са най-мощното оръжие в арсенала на Украйна, защото чупят „глинените крака“ на които се държи руският колос.
