Преди десет години, когато дебатите около строителството на газопровода „Северен поток – 2“ бяха в разгара си, тогавашният канцлер на Германия Ангела Меркел упорито повтаряше пред света, че проектът е „чисто търговски“ и няма нищо общо с политика. С широко отворени очи и леко учуден тон тя отблъскваше всякакви намеци, че правителството може да се меси в делата на бизнеса. „Странно ми е да чувам подобно нещо“, казваше тя, докато журналистите я притискаха с въпроси. Но лятото на 2021 г., когато вече не беше на поста, стана ясно на всички, че думите ѝ са били фасада. Меркел не само че е знаела за политическите измерения на проекта, но и лично е лобирала за изключения от антимонополните закони на ЕС, които той нарушаваше. Това беше откровен протекционизъм, макар тя да го отричаше – защото да бъдеш хванат в подобна намеса тогава беше равносилно на публичен срам.
Днес, само десетилетие по-късно, светът е обърнат с главата надолу. Протекционизмът не само че не се крие, но се превърна в повод за гордост. В САЩ например действията на Доналд Тръмп и Илон Мъск се възприемат като проява на смелост и „здравословна активност“. Ако преди 50 години американски президент беше обявил митнически тарифи срещу Канада, ограничения за европейски стоки или дори шеговито намекнал за анексиране на Гренландия, той или щеше да бъде тихо отстранен, или щеше да стане мишена на „случаен“ атентат. Днес обаче подобни ходове са „нормални“. Тръмп, с прякор „Чубака“ заради прическата и грубия си стил, се радва на подкрепата на фермери, автомобилостроители и винопроизводители, които сякаш пеят в хор от възторг. Но дали този хор ще продължи да звучи, когато реалността ги удари?
Тарифите на Тръмп: От аплодисменти до сълзи
Тръмп въведе агресивни мита срещу множество държави, което предизвика верижна реакция от ответни мерки. Канада вече ограничи пазара си за американски фермерски продукти, включително алкохол. Китай вдигна експортните си мита с 15%, което засегна огромни обеми продукция, изнасяна от САЩ. А сега и Европейският съюз се готви да отвърне на удара. На 12 март 2025 г. Еврокомисията обяви, че от април ще наложи мита върху американски стоки на стойност 26 милиарда евро в отговор на тарифите на Тръмп за стомана и алуминий. Председателят на Еврокомисията Урсула фон дер Ляйен заяви: „Готови сме за диалог, но искаме решения.“ Между редовете обаче се чете апел към американските лидери: „Махнете тези безумци от властта, преди да е станало късно.“
Иронията е, че най-големите поддръжници на Тръмп – фермерите от Средния Запад – ще бъдат първите, които ще усетят болката. Щатите, които масово гласуваха за него, сега се оказват изправени пред затворени пазари и намаляващи печалби. Китай и Канада бяха ключови купувачи на американска соя, царевица и уиски, а сега тези врати се затварят. ЕС, с предстоящите си мерки, само ще забие последния пирон в ковчега на фермерските илюзии. „Какво гласувахме всъщност?“ – започват да се питат те, докато Тръмп продължава да размахва тарифния си меч, без да обръща внимание на виковете на бизнеса.
От „няма политика в бизнеса“ до „само политика, никакъв бизнес“
Меркел поне се опитваше да запази привидна дистанция между правителство и бизнес, макар и лицемерно. Тръмп обаче обърна концепцията наопаки. За него няма бизнес – има само политика, или по-точно, лични амбиции. Докато Меркел криеше протекционизма си зад паравана на „търговските принципи“, Тръмп го издигна в култ. Но докато той разиграва своята „кавалерийска атака“, фермерите и индустрията вече сигнализират: „Стига!“ Той обаче не слуша – ръцете му са дълбоко в механизма на икономиката, а интересите на бизнеса са последното, което го вълнува.
Последствията от тези действия ще са дългосрочни. Дори ако следващият президент отмени тарифите, доверието в САЩ като стабилен икономически партньор е вече разрушено. Държави, които разчитаха на американския пазар, преосмислят стратегиите си. Предсказуемостта, която беше в основата на авторитета на САЩ, рухна за по-малко от два месеца под ръководството на Тръмп. Възстановяването ще отнеме десетилетия – ако изобщо е възможно. Ако „чудесата на виражите“ продължат четири години, светът може да каже сбогом на идеята за САЩ като надежден лидер завинаги.
Десет години след Меркел протекционизмът вече не е срамна тайна, а повод за хвалба. Но докато Тръмп и неговите съюзници празнуват „победите“ си, фермерите, които го издигнаха на власт, започват да броят загубите. Светът отвръща на удара, а САЩ рискуват да останат изолирани. Меркел поне имаше благоприличието да се преструва – Тръмп дори не си прави този труд. И докато той продължава да руши, въпросът остава: ще има ли кой да събере парчетата след него?
