В общественото съзнание образът на националния лидер често се свързва с фигура, която или е абсолютен авторитет, или пък човек, който нощем бди над съдбата на народа си, размишлявайки в Кремъл за бъдещето на децата. Когато говорим за Владимир Путин, очакванията са той да е образован – вероятно завършил Ленинградския университет, да е натрупал житейски опит и да умее да се вслушва в съветите на компетентни хора. Но реалността, както се оказва, е далеч от тези предположения.
Често си задаваме въпроса: разбира ли Путин изобщо в какво се е забъркал? Осъзнава ли, че армията му не отговаря на лъскавите анимации, които е гледал, и че парадите на Червения площад са били само за шоу, докато техниката така и не стига до фронта? Отговорът изглежда е не – той сякаш обитава паралелна „реалност“, стратосфера на геополитически фантазии, където се вижда като първия стратег на планетата, управляващ света от изгрев до залез. И докато е потънал в тези мисли, някой го дърпа за ръкава: „Батюшка, свършиха ни хората, трябва ни мобилизация, не можем да вземем Авдеевка!“ А той, объркан, пита: „Какво става там? Колко ни трябват – 300 000, 500 000?“ Герасимов получава задачата да „разбере“, а ние, обикновените хора, гледаме с ужас как човешкият живот се превръща в статистика – трагедия за две държави, където хората умират за неясни цели.
Путин обаче не е просто диктатор – той е продукт на съветската система, носещ комплексите от онова време. В СССР Западът беше идол, американецът – човек от първо качество. Ако баща ти е ходил в България, ставаше звезда в дискотеката. Този комплекс у Путин не е изчезнал – Америка остава негова фиксация. Някога чакаше месеци за обаждане от Вашингтон, маринован от китайците и собствените си министри. Сега обаче той небрежно казва: „Дайте ми Тръмп“, и ето го американския президент, озарен от усмивка, готов да слуша. Си Дзинпин също се материализира мигновено в слушалката: „Какво желаете, Владимир?“ Но когато му съобщават за провали на фронта, той пита: „Какъв фронт? Киев за три дни не го ли взехме?“ И когато му напомнят, че нещата не вървят, той махва с ръка: „Герасимов, подпиши нещо, напечатайте пари, колкото трябва.“
Този Путин не е там, където го търсим. Ние се опитваме да го измерим с нашите морални и практически мерки, но той не пасва в тях – сякаш е призрак от друг свят. И когато го питаме кога ще свърши войната, прогнозата е мрачна: 2027 година. Не защото има точен документ, а защото конфликтът ще премине в тлееща фаза – като торфено блато, което дими без да гасне. Защо толкова късно? Защото скептиците, които още в началото предупреждаваха, че това няма да е бърза победа, се оказаха прави.
Русия недооцени Украйна. Мнозина смятаха, че Киев ще падне за три дни, но не познаваха нито украинците, нито тяхната история. Тризъбецът – символът на волята – не е просто лого, а израз на дух, който Москва не разбра. Украйна не е само упорита съпротива; тя е и наследник на съветската отбранителна индустрия – Харьков с неговите ракети, Антонов с авиацията. Дори на руските оръжейни магазини вече се появяват украински пистолети „Форт“. Кой би предположил това преди?
@wildstride87 #imukrainian🇺🇦 #птнпнх #славазсу #славаукраїні🇺🇦🇺🇦🇺🇦 #незламні🇺🇦 #ukraine #freeukraine ♬ sonido original – Klaus Massu
Две години активна война изминаха, а Украйна не само удържа, но и показа на света как се воюва в XXI век. Днес украинските инструктори са тези, от които дори Израел може да се учи. Отчаяният героизъм, новите тактики и неочакваната устойчивост объркаха сметките на Кремъл. А когато Америка се „събуди“ и Украйна премине от отбрана към контраофанзива, ще видим още изненади. Не става дума за батальон танкове „Абрамс“, а за нещо много по-голямо – воля, която никой не предвиди.
Войната няма да свърши скоро, защото тези фактори продължават да се пренебрегват. А Путин? Той остава в своя свят, управлявайки слънцето, докато реалността го дърпа за ръкава.
По текст на Сергей Асланян – руски журналист.
