Същата логика важи и за войните. Ако изглеждаш като победител — или поне успяваш да убедиш достатъчно хора, че си такъв — никой не задава неудобни въпроси. Поне не веднага. Именно затова 2025 г. беше особено опасна година: Путин изглеждаше като победител. И изглеждането се оказа почти толкова важно, колкото и действителното положение на нещата.

Ауратата на успеха — как диктаторът почти убеди всички

Когато Доналд Тръмп встъпи в длъжност, той незабавно скара всички американски съюзници, наскача на Зеленски в Овалния кабинет и блокира военната помощ за Украйна. Изрази дълбоко безразличие към Северноатлантическия договор за отбрана (НАТО) и към евентуалното руско поглъщане на балтийските държави. Но по-важно от всичко това се оказа нещо друго — неговата зашеметяваща наивност. Тръмп жадуваше Нобелова награда за мир толкова силно, че охотно ретранслираше всякакви небивалици, предавани му от Путиновия пратеник Дмитриев чрез Кушнър и Уитков. Тунел от Аляска до руския далечен изток, търговски оборот, превишаващ многократно целия руски брутен вътрешен продукт, Тръмп Тауър в Москва, инвестиции в окупирани украински територии — висококачествен боклук, сервиран в прекрасно опакована кутия.

Кулминацията дойде в Анкоридж, където Путин се появи с почести, червен килим и авиошоу, и не даде абсолютно нищо в замяна. По-късно Макрон разкри, че европейски лидери пътували до Вашингтон, за да се противопоставят на предложения, предвиждащи Украйна да отстъпи територии, които дори не са окупирани от Русия. Никой руски император или съветски генерален секретар в историята не е изглеждал така, сякаш контролира американски президент. За Путин беше час на триумф. И триумфът, без значение дали е реален, произвежда последователи.

Тъй като фронтът буксуваше, но аурата блестеше, се появи нова порода „реалисти“ — хора, убедени, че Путин така или иначе ще спечели, и следователно всеки, който му се противопоставя, само увеличава броя на жертвите. Дори руски независими журналисти с добра репутация сменяха позициите си под влияние на излъчваната от Кремъл аура на неизбежна победа.

И тогава нещата се промениха

Усещането за успех — за разлика от самия успех — е крехко. Разпада се при достатъчно последователен поток от лоши новини.

Украйна систематично удря руски петролни рафинерии. Заместник-министър-председателят на Русия Александър Новак публично призна спадове в производството поради „непланирани ремонти“ на рафинерии, без да уточни причините. Дни по-късно Министерството на енергетиката официално потвърди: „Компаниите в сектора на горивата и енергетиката са изправени пред засилени вражески въздушни удари, водещи до временни усложнения в доставките.“ Превод от бюрократски: Украйна запали рафинериите им, и те вече не могат да го крият.

Само за август украинските удари са засегнали 14 рафинерии, а общо 21 от 38-те големи руски рафинерии са поразени от началото на 2025 г. В Крим руските окупационни власти ограничиха продажбата на бензин до 20 литра на клиент. В пристанищния комплекс Туапсе на Черно море производителността е спаднала до 9% от нивата отпреди година.

На губещите не им прощават — нито вкъщи, нито в чужбина

Психологията на поражението е огледален образ на психологията на победата. Когато всички вярват, че си победител, малко пропуски могат да бъдат представени като временни трудности. Когато всички вярват, че губиш — всеки нов пропуск само потвърждава неизбежното. И тогава парадоксът на общественото възприятие заработва в обратна посока: ако изглеждаш като губещ, губиш много по-бързо, отколкото би трябвало.

Бившият американски помощник-държавен секретар за Европа и Евразия Даниъл Фрид заяви пред Kyiv Post, че Русия вече не е просто в застой — тя започва да губи. „Тръмп обича победителите. Украйна печели. Путин започва да изглежда като губещ“, каза Фрид.

Самото мислене на Тръмп за войната се е променило — конфликтът е „очовечен“ за него. „Тръмп се изгори с Иран и сега разбира, че без да упражни натиск върху Путин, няма да получи това, което иска“, коментира бивш украински служител пред The Economist.

Не е без значение, че Тръмп-Путин „романсът“ беше изграден върху образа на Путин като силен мъж, способен да контролира трудни ситуации. Путин беше обещал, че ще достигне административните граници на Донецка област до есента на 2025 г. Сега е лятото на 2026 г. Донецката административна граница не е по-близо, но рафинерията в Москва вече гори.

Bloomberg съобщава, че руски финансови чиновници казват на Путин, че войната е станала икономически неустойчива. Русия продължава да се бори и с проблеми с живата сила: по данни на западни разузнавателни служби, страната вече губи повече хора, отколкото успява да набере, въпреки значителни стимули.

Украйна, от своя страна, вече не моли — тя изисква. Президентът Зеленски открито заплашва с удари по белоруска територия и промишлени съоръжения, подпомагащи руските военни усилия. Европейските партньори на Украйна, изглежда, са се съвзели от шока на Тръмп и ускоряват доставките — от пари до оръжия и компоненти за тях.

Ето го парадокса в цялата му простота: когато рафинериите горят, а опашките пред бензиностанциите се удължават, хората разбират, че са сами. А когато хората разбират, че са сами, започват да спестяват — и с това доближават кризата, от която се страхуват.

Губещите не се съдят. Те просто са изоставени — от чуждите партньори, от собствените граждани, и накрая от елитите, чийто инстинкт за оцеляване е единственото нещо, което работи безотказно в Русия на Путин.

По текст на Максим Кац – руски опозиционен политик и общественик.

Бившият командващ на Обединеното оперативно командване на Канада, Кристофър Коутс, заяви в интервю за украинската агенция „Укринформ“, че траен мир в Украйна е трудно постижим, докато Владимир Путин остава на власт. Според него смъртта на руския маниак е „първото необходимо условие за мир“, а още по-сигурна гаранция би била военна победа на Украйна.

Това, разбира се, не е официална позиция на канадското правителство, а лична оценка на високопоставен военен в оставка. Но тя отразява все по-разпространеното мнение на Запад, че проблемът не е само в конкретната война, а в лудия старец, който я започна.

Мир или просто пауза за следващото нахлуване?

Според Коутс териториалните отстъпки, които Москва продължава да изисква, няма да донесат истински мир. Те биха осигурили единствено временно прекратяване на бойните действия, през което Русия да възстанови армията си и да се подготви за нов удар.

Логиката му е проста: ако целите на Кремъл не са се променили, защо някой да вярва, че след няколко години няма да последва нова „специална операция“, придружена от същите телевизионни истерии и същите речи за исторически земи?

Имперските мечти струват скъпо

Генералът посочва, че Русия води война, която сама е избрала, а не такава за собственото си оцеляване. По негови думи Кремъл изразходва огромни финансови, военни и човешки ресурси срещу резултати, които са далеч по-скромни от обещаваните през февруари 2022 г.

Особено болезнен за Москва е фактът, че войната вече се усеща все по-силно вътре в самата Русия. Украинските удари по нефтената инфраструктура намаляват приходите, принуждават властите да разпръскват ресурси и напомнят на гражданите, че войната има цена, която не може вечно да бъде скривана зад патриотични лозунги.

Защото пропагандата е като стара боя върху ръждясала ламарина – известно време прикрива проблема, но не го решава.

Пречупва ли се инициативата на фронта?

Коутс смята, че Украйна постепенно започва да поема инициативата. Според него страната е изградила технологично и морално предимство, макар че ситуацията остава крехка и далеч от окончателно решена.

Междувременно данни на Института за изучаване на войната (ISW) показват, че руските сили са отчели втори пореден месец нетни териториални загуби. През април те възлизат на 116 квадратни километра, а през май достигат над 281 квадратни километра – най-лошият резултат за руската армия от 2023 г. насам.

Ако тези тенденции продължат, в Кремъл може да се наложи да обясняват как армия, която уж постоянно настъпва, успява едновременно да губи територия.

Донбас до есента или поредният план за телевизионна употреба?

Според източници на Financial Times руският Генерален щаб е убедил Путин, че пълното завладяване на Донбас е възможно до есента. Именно заради тези уверения Кремъл се е отказал от идеята за замразяване на конфликта по сегашната фронтова линия.

Проблемът е, че подобни прогнози Москва слуша вече пета година. Първо беше Киев за три дни. После Донбас за няколко месеца. После изтощаването на Украйна. После изтощаването на Запада.

Списъкът расте, а войната продължава.

Защо Путин трупа войски, но не атакува?

Версията на западните „елити“, че Москва уж изчаква, преди да провери реакцията на НАТО по член 4 и 5, изглежда трогателно наивна. Дроновете вече летят над суверенно въздушно пространство, провокациите се случват ежедневно, а реакцията на същите елити е до болка позната – да не дразним Русия с твърд отговор, че може да се разсърди още повече. Литовското министерство на вътрешните работи вече предупреди за подготвяни провокации, а както показва опитът, такива предупреждения обикновено предшестват реални инциденти, не просто хипотетични сценарии.

Истинската причина, по която Кремъл не разтваря фронта, е елементарна сметка: ако се разтегне на повече направления, Украйна няма да пропусне момента да го довърши там, където вече е отслабен. Затова ударите по руска военна инфраструктура продължават – не като жест на добра воля, а като начин да се намали способността на Москва да поддържа терора срещу цивилното население на украинските градове.

„Рестартът“ с Кремъл – колко пъти може да се счупи едно и също нещо?

Всяка нова американска администрация, изглежда, идва на власт с дълбокото убеждение, че досега просто никой не е говорил правилно с Русия. Образът на руския режим в съзнанието на западните преговарящи остава някъде между карикатурен генерал от стар филм за Джеймс Бонд и бизнесмен, който уж само иска да търгува спокойно. Реалността е малко по-различна: бизнесът на путинския елит служи основно за издържане на семейства и любовници на Запад, докато същите пари финансират убийства на самия Запад – чрез спецоперации като отравянето на Скрипал или чрез директни военни нахлувания в Грузия, Сирия и Украйна.

Резултатът от поредния „рестарт“ е видим – ескалация както в Украйна, така и в Близкия изток. Колкото повече се говори за нормализация с режим, който открито убива цивилни и не получава за това никакви последствия, толкова повече насилието срещу гражданско население се превръща в легитимен инструмент на политика, а не в престъпление.

Иран и Русия – двама близнаци по терор

Партньорството между Москва и Техеран отдавна е надхвърлило етикета „проксита“. Иранският режим и КСИР водят срещу страните от Персийския залив абсолютно същата война, която Русия води срещу Украйна – с една и съща логика на изнудване: ако удариш военен обект, в отговор ще пострада цивилно население. Същият „Искандер“, който убива украински граждани, има своя иранска версия, насочена към съседите в Залива.

Украйна вече е предложила на американските партньори пълна „експертиза“ по темата – как изглежда тази стратегия отвътре и как се защитава цивилно население от подобна логика на война. Дали Вашингтон е готов да я приеме, е друг въпрос – особено след десетилетия на търсене на „бързи решения“ на Близкия изток, чийто резултат днес е пред очите на всички.

Патовата ситуация с Лукашенко

На беларуското направление преговорите с режима на Лукашенко засядат в момент, в който трябва да се вземат фундаментални решения за бъдещето на икономиката на страната. Проблемът е прост: Лукашенко не е субект, който решава нищо съществено – той е фигурант на територия, която реално принадлежи на Путин, с Китай като икономически фон. Когато администрацията на Тръмп сяда да преговаря, мислейки, че държи силна ръка и вече прокарва коридор до Клайпеда за транзит на торове, реалните играчи – тези, които смятат тази територия за своя собствена – просто блокират решението.

Същата логика важи и за идеята да се затвори Ормузкия проток и да се таксуват всички, които искат да минат през него, докато се влияе на цените на петрола. На теория звучи внушително. На практика светът извън класната стая работи малко по-различно.

Цената на сделките с лошите момчета

Подоляк е категоричен: всеки път, когато преговарящ влезе в разговор с ясна цел, не я постигне, а след това обяви, че „почти сме на финала на добра сделка“, крайната цена само се покачва. Думата „сделка“ вече се превръща в ругателство – защото зад нея все по-често стои не компромис, а узаконяване на насилие срещу цивилни. А когато режими, които открито обявяват намерението си да убиват гражданско население, биват канени на масата за преговори вместо на масата за обвинения, резултатът е предсказуем: отдалечаване на държави от традиционните им съюзи, окончателна загуба на доверие към досегашните „лидери на свободния свят“ и появата на нови силови центрове – не само около Китай.

Руската информационна машина понякога прилича на пиян телеграфист, който изпраща секретни депеши и веднага след това пада върху апарата. Именно такъв беше случаят с депутата от Държавната Дума Андрей Гурульов, когото военният телеграм-канал ЗВОНКОР цитира с твърдение, че Русия се готви за широка мобилизация тази есен и че Путин вече бил взел решение. Буквално 15-20 минути по-късно Гурульов излезе с класическото обяснение: „Акаунтът ми беше хакнат. Врагове пишат всякакви глупости.“

Спокойно. Всичко е под контрол. Никой не се мобилизира. Марсианците не са кацнали.

Жириновски като жизнен идеал — какво може да се обърка?

Сергей Асланян, руски опозиционен журналист и коментатор, разчита ситуацията с характерната си ирония: Гурульов не е случаен говорител. Той е човекът, когото Кремъл избира, когато иска да „пусне информация“ — като офис-клюкарката, на която шепнеш нещо и на сутринта целият етаж го знае. Само че понякога шепотът се оказва твърде силен и трябва да се изтрие.

Асланян рисува портрета на Гурульов с нескрита злъч: депутат, чийто интелектуален пик е да завърже сутрин обувките си без инциденти. Жизненият му идеал — по собствено признание — е Жириновски: собствена партия, собствен „Майбах“, внимателно тарифиран достъп до депутатски мандати. Жириновски — бившият анализатор на ГРУ, превърнал се в цирков шут по собствен избор и просперирал до последния си дъх — е бил поне умен. Гурульов, по думите на Асланян, е само имитацията.

Капанът за мишки се затваря — но кога?

Отвъд карикатурата обаче стои нещо по-тревожно. Асланян отбелязва, че от Държавната Дума и от близки до властта среди тихо се разпространява информация: от есента в Русия нещата стават значително по-лоши. Не само евентуална мобилизация — въпросът за обявяването й остава отворен. Говори се за нова фаза на войната, за затягане на репресивния апарат, за по-масови арести и още по-тежки присъди.

Логиката е зловеща и проста: репресивната машина е голяма, нуждае се от „гориво“, а досегашните мишени вече не са достатъчни. Така тя неизбежно се обръща навътре — към собственото население.

Векторът е ясен. Присъдите стават все по-сурови. Задържанията — по-чести. А Гурульов продължава да „разкрива“ и „отрича“ — верен на себе си.

Есента идва. Русия — не толкова

Асланян завършва с формула, която звучи като диагноза: от есента Русия ще започне да губи войната по-видимо. И от есента Русия абсолютно няма да промени нищо в упоритият си устрем да я загуби окончателно.

Хакнатият акаунт, мобилизацията, която я има и я няма и депутатът, който иска да е Жириновски — това не е анекдот. Това е документален филм за държава, в която информацията се пуска като пробен балон, после се отрича, после изтича отново — и всеки път малко повече от истината остава на повърхността.

В руските пропагандни ефирни и Telegram канали все по-настойчиво се промъква любопитна тема: дали Путин не е чак толкова всесилен? Дали не сме се заблуждавали, че всичко зависи от него? Дали не е дошло времето да го „пенсионират“? Наред с Кириенко вече се появяват имена на потенциални наследници, а разговорите, изненадващо, остават ненаказани. В Москва обичат да казват, че това е демокрация. По-вероятното обяснение е, че тези разговори просто са „покрити“ от някой достатъчно нагоре.

Путин не е политик — той е главатар. Има ли разлика?

За да разберем защо „пенсионирането“ на Путин е по-скоро приятна фантазия, отколкото реалистична перспектива, трябва да се отърсим от идеята, че Русия функционира като нормална държава с институции, баланс на силите и правила.

Русия се управлява от организирана престъпна групировка. Не метафорично — буквално! По руското законодателство това се нарича ОПГ: организирана престъпна групировка. Путин е паханът. Около него е изградена бандитска йерархия, която „покрива“ цялата останала страна. Водата в кранчето, токът в контакта, танковете, самолетите, заводите, банките — всичко е лична собственост на Путин. Ако звучи като литературно преувеличение, помислете пак.

И ако смятате, че тези хора са заедно, защото се обичат — не. Те са заедно, защото имат изключително добро „делово партньорство“. Докато статуквото се запазва, всички печелят. А Путин е незаменим не защото е силна личност — не е. Той е изключително безпринципен, жесток, подъл и отмъстителен червей. Но у него са компроматите и той е незаменим.

Как се прави кариера в Русия: наркотици, криминал и малко изобретателност

Системата на подбор на кадри в Русия заслужава специален учебник — само не за бизнес школи, а за следователи.

Представете си 25-годишен специалист с червена диплома, MBA и кандидатска степен, пълен със светли идеи. Той идва при „правилните хора“. И какво се случва? „На него компромат има ли? Задържан ли е бил? Наркотици подхвърляли ли са му? Родителите кои са? Нито едно изнасилване в студентските години? Дори тройка не е откраднал?“ — следва категоричен отказ. Такъв чист човек не е нужен. Защото ако му хрумне да каже нещо неудобно, с какво ще го укротят?

В руската власт се допускат само хора, на които има достатъчно компромат, за да бъдат държани на каишка. Само безпринципни крадци, без морал и съвест, но с нужната алчност и пробивна сила. Вицепремиерът Денис Мантуров, например, е официален милиардер — с бензиностанции, акции в КамАЗ, спа салони и имоти в центъра на Москва, наети на „чудовищна цена“ от самите министерства. Баба му — на 98 години, вози се с Bentley. Прабаба му — на 120, предпочита Lamborghini. Всичко законно, всичко в декларацията. Няколко милиарда годишно. Федерален чиновник.

Защо Путин е „незаменим“ — и каква е цената на компромата?

Мнозина от бенефициерите на режима отдавна са „сити“ от Путин. Загубили са Куршавел, вилата на остров Комо, различни активи. Паднали са от милиардери до „просто“ долларови милионери — и явно им е неудобно. Но ето какъв е капанът: щом проронят дума срещу Путин, компроматът излиза на показ и ги унищожава. А ако властта се смени — ще бъдат арестувани, защото „образцовата присъда“ е задължителна.

Путин не се държи на власт, защото всички го харесват. Той се държи, защото компроматите му са вградени в системата — не просто „в джоба му“ и с механизъм, гарантиращ действието им дори без него. Всеки губернатор, всеки заместник-министър, всеки директор на отдел — на всички е събран „вагон компромати“. Не се взимат чисти хора. Нямат нужда от тях.

Журналистиката в Русия: опасна професия с предвидим финал

Темата, която Кремъл пази най-ревностно, е финансовото състояние на Путин — предполага се, включително златни кюлчета в Макао. Журналист, дръзнал да разследва и публикува по тази тема, не доживява до публикацията. Буквално. В Русия министри, чиновници, корпоративни собственици и журналисти от известно време насам имат забележителния навик да „падат от прозорци“.

Журналистът Владимир Антипин написа статия за вестник „Русский репортёр“ — озаглавена „Пътната мафия отвътре“. Не ставаше дума за висшите ешелони на властта, а просто за това как се полага асфалт в Русия и колко от парите отиват за подкупи. Антипин веднага „паднал от прозореца“ на офиса си. Работел до късно. Случва се.

Тези, готови да кажат конкретно колко, къде и какво е Путиновото, нямат дори шанс да довършат мисълта — камо ли да натиснат Enter.

Русия не е лоша управлявана държава. Русия е добре управлявана мафия. Разликата е важна — защото лошо управляваните държави могат да се реформират. Мафиите се разбиват отвън.

А сега се замислете, за паралелите в България. Единственото, което ни липсва на пръв поглед е само Путин. Но това не означава, че го няма. Просто той си е в Русия.

Според автора фасадата на примирието окончателно се е разпаднала. Докато международните посредници продължават да говорят за деескалация, жителите на Северен Израел остават под постоянна заплаха от ракети и дронове.

Съществува ли изобщо примирие?

В публикацията се посочва, че през последните седмици „Хизбула“ е изстреляла стотици ракети и други боеприпаси по израелски населени места и военни позиции. Според редакцията това доказва, че организацията използва всяка пауза във военните действия не за мир, а за прегрупиране, превъоръжаване и подготовка на нови атаки.

Затова решението на премиера Бенямин Нетаняху и министъра на отбраната Израел Кац да възобновят ударите по позиции на „Хизбула“ в квартал Дахия в Бейрут не се определя като ескалация, а като закъсняло признаване на действителността.

Авторът твърди, че всяко ново удължаване на примирието би представлявало сериозна грешка, тъй като би позволило на терористичната организация да укрепи военния си потенциал.

Вашингтон спира Израел?

Според коментара президентът на САЩ Доналд Тръмп е отменил планирани израелски операции в Бейрут след разговор с Нетаняху. Изданието критикува тази намеса и твърди, че Израел е поставен в унизителната ситуация да търси разрешение от съюзника си, за да защитава собствените си граждани.

Редакцията обвинява американската администрация, че поставя дипломатическите си цели в Ливан и преговорите с Иран над непосредствените нужди на израелската сигурност. Според автора тези дипломатически процеси така или иначе са блокирани и не оправдават ограниченията върху действията на Израел.

Особено остри са критиките към нежеланието на Вашингтон да допусне по-мащабни удари в южните квартали на Бейрут, които се смятат за основен център на „Хизбула“. Според публикацията това фактически предоставя безопасно убежище на ръководството на организацията и на част от нейната военна инфраструктура.

Какво иска „Хизбула“?

В коментара се твърди, че призивите на „Хизбула“ за пълно прекратяване на огъня са опит да бъде принуден Израел да изтегли силите си от буферната зона в Южен Ливан, без организацията да се откаже от способността си да атакува израелска територия.

Според автора приемането на ново удължаване на примирието би означавало размяна на сигурността на израелските граждани срещу краткотрайно и измамно спокойствие.

Призив за продължаване на операцията

Редакцията подкрепя последните действия на Израелските сили за отбрана и посочва завземането на стратегически позиции, включително района около крепостта Бофор, като необходима стъпка за трайно отслабване на „Хизбула“.

Авторът настоява въздушните удари срещу цели в Дахия да продължат без ограничения, тъй като според изданието именно там се намират командни центрове, складове за високоточни оръжия и подкрепяното от Иран ръководство на организацията.

Заключението на коментара е категорично: примирието е приключило, а Израел трябва да се откаже от опитите да съхрани дипломатическа конструкция, която според автора вече не съществува. В противен случай, предупреждава редакцията, цената ще бъде платена от жителите на Северен Израел, които продължават да живеят под заплахата от нови атаки.

Историческият урок: Сталин оцелява дори от собствените си провали

За да разберем защо Путин все още е жив и на власт въпреки всичко, което натвори, трябва да погледнем назад — към един друг параноичен диктатор, когото историята познава добре.

Когато нацистка Германия нападна Съветския съюз, Сталин — архитектът на пакта с Хитлер и съавторът на Втората световна война — се скрил в дачата си в Кунцево, парализиран от страх. Политбюро пристигнало при него. Сталин бил убеден, че идват да го арестуват. Вместо това — буквално пълзели на четири крака и го молели да поеме командването на войната, която самият той беше причинил. Простили му го. Напълно.

Краят на Сталин дойде не заради престъпленията му — а заради болестта му. Берия просто изчакал удобния момент. Ситуацията осигурила алиби. Смъртта дошла с помощ, но историята я записала като природна.

Моралът на историята е прост и жесток: в руската система диктаторът не пада заради провалите си. Пада само когато физически вече не може да се задържи.

18-те процента, които пазят трона

Може ли изобщо някой от обкръжението на Путин да посегне срещу него? Теоретично — да. На практика — не.

Около 18% от руското население са преки икономически облагодетелствани от вертикалата на Путин. Олигарси, лични телохранители, шофьори, пилоти, министри — цялата феодална пирамида, чието благополучие зависи пряко от физическото оцеляване на господаря. Не случайно голяма част от руските губернатори са бивши лични охранители на Путин — първо пазели леглото му, после получиха губерния в управление. Средновековието, но с ядрени оръжия.

Федералната служба за охрана е изведена от ФСБ и работи единствено за опазването на един-единствен човек. Тези хора нямат никакъв интерес да допуснат нещо да се случи с Путин — защото с него пада и тяхното царство.

Путин може да загуби войната в Украйна. Може да превърне Русия в суровинен придатък на Китай. Но едно не може да си позволи — да загуби личната си безопасност. Защото е страхливец. И като всеки страхливец от ранга на диктатор, последните 25 години прекарва в маниакална самозащита — медикаментозна, охранителна и параноична.

Единственият сценарий, при който Путин наистина пада

И все пак — съществува ли сценарий, при който краят на Путин е неоспорим?

Представете си 9 май, Червения площад. Путин, седнал на трибуната — защото вече не стои добре прав, което само по себе си говори достатъчно — приема поредния парад. Журналисти от Associated Press и Al Jazeera снимат на живо. Около него са наредени лидерите на Зимбабве, Уругвай и останалите „стратегически партньори“ на режима — живи щитове с дипломатически паспорти. И точно тогава украински дрон изпълнява задачата си с хирургическа точност.

В такъв момент руската пропаганда не би могла да каже „беше двойник“ — защото целият свят го е гледал в реално време. Не би могла да каже „жив е“ — защото доказателствата са неоспорими. Тогава и само тогава системата би трябвало да предяви следващия — Патрушев, Мишустин, някой друг от онази богата реколта от посредствени апаратчици, която Русия отглежда толкова грижливо.

В останалите случаи — Путин ще живее. Докато тялото му издържи. А Русия ще потъва.

Москва гори, Путин чака безсмъртие

Дъщеря му се занимава с изследвания в областта на дълголетието. Всички диктатори обичат да живеят вечно — Путин не прави изключение. Краката му се подгъват, речта му куца, походката му в Китай предизвика повече коментари от самата среща със Си. Но той още е там.

И докато той е там — Русия ще продължава да изчезва. Без Москва, без бъдеще, без достойнство. Само с един старец на трибуната, който се е убедил, че е незаменим.

История познава такива хора. Тя обикновено им отрежда неприятен финал. Просто понякога се бави.

Статията е базирана на анализ на руския журналист и коментатор Сергей Асланян.

Хуманност по китайски — с примка и инсектицид?

Официален Пекин от години се опитва да омекоти международния гняв около търговията с кучешко месо. Държавните медии периодично обясняват как фестивалът в Юлин бил „преувеличаван“ от чуждестранни активисти. Само че камерите имат лошия навик да развалят пропагандата.

Видеото не показва изолиран инцидент, а стандартна практика в индустрия, където животните често се третират като заразен инвентар, а не като живи същества. Потапянето в токсични химикали цели унищожаване на паразити преди клане и продажба. И докато кучето се дави в инсектицид, някой вероятно подготвя поредното официално изявление за „уважение към културните особености“.

Разбира се, когато западни компании нарушат някое китайско правило, Пекин моментално говори за „етични стандарти“ и „социална отговорност“. Но в Юлин явно етичният стандарт е: ако още мърда, потопи го пак.

Колко струва едно куче в индустрията на безразличието?

Седмицата, която накара Путин да се изчерви

Преди да се стигне до „отмъщението“, трябва да се разбере защо то изобщо беше необходимо. В рамките само на няколко дни украинските въоръжени сили нанесоха серия от удари, всеки от които по отделно би бил достатъчен за тежък PR-срив в Москва, а взети заедно — представляват истинска катастрофа.

В Снежное беше унищожено училището за оператори на дронове на полк „Ахмат“ — убити са около 60 обучаеми и инструктори, включително командирът с позивна „Бурой“. В съвременната война операторите на дронове са сред най-ценните специалисти, така че загубата на цяла школа е удар, чиито последици ще се усещат на фронта още дълго.

Малко след това украински дронове сравняха със земята щаба на контраразузнаването на ФСБ и нейния специален отряд на окупираните територии, разквартиран на Арбатската стрелка. Обектът беше защитен от зенитно-ракетна система „Панцир“ и включваше множество сгради, включително крайбрежни вили, в които предполагаемо са живели генерали и висши офицери на ФСБ. Украинското разузнаване отчете над сто убити. ФСБ, напомняме, е „любимата агенция“ на Путин — тази, от чиито редове самият той е израснал.

Следва удар по нефтохранилището „Грушовая балка“ — най-голямото в Южна Русия, критично важно за износа на петрол през Черно море. И накрая — удар по щаба и жилищата на пилотите на Центъра за безпилотни системи „Рубикон“ в Старобелск, Луганска област.

„Рубикон“ — любимата играчка на Путин, която Украйна разби

Центърът „Рубикон“ не е просто поредното военно поделение. Той не се подчинява на Министерството на отбраната, не е изграден по стандартни военни правила и се финансира директно от Кремъл с огромни суми. Путин го използва като личен дронов отряд — изпраща го там, където нещата на фронта вървят зле, като аварийна пожарно командо. С две думи: „Рубикон“ е Путиновото лично съкровище.

Москва веднага заяви, че никакъв щаб на „Рубикон“ не е имал в Старобелск и ударът уж е попаднал в общежитие на местен колеж, пълно с тийнейджъри. Самият Путин излезе лично пред камерите, за да обвини Украйна в убийство на деца. Звучи убедително — ако не беше едно малко затруднение.

При всеки предишен руски удар по граждански обект — жилищна сграда, болница, училище — в мрежата за часове се появяваха потресаващи видеа: разплакани родители, шокирани учители, оцелели ученици, все още замърсени от праха, разказващи с треперещ глас какво се е случило. Телефоните с камери са навсякъде. Скриването е почти невъзможно — а и защо би трябвало да се скрива нещо, което самата Русия определя като военно престъпление?

От Старобелск обаче — нищо. Нито едно видео с пострадали студенти. Нито един разтревожен преподавател. Нито един разплакан родител. Вместо това: руски силови оперативци с автомати през рамо, с размазани лица, изнасящи тела, увити в одеяла — хора, чиито лица са заблурени очевидно за да не бъдат разпознати. Странно поведение за обикновени спасители след трагедия с ученици. Съвсем логично поведение, ако в сградата са спали елитни дронисти на Путин.

И тъй дойде „жестокото отмъщение“ — само дето не беше особено жестоко

Под натиска на обкръжението си — ФСБ-шници, ахматовци, нефтаджии, рубиконовци — всички едновременно изискващи отмъщение, Путин обяви, че ще отговори. И тази нощ изстреля срещу Киев и Киевска област практически всичко, с което разполага.

Реалните последици от удара не са за подценяване: унищожени са Лукяновският пазар, съседен търговски център, силно е повреден входът на метростанция „Лукяновска“, пострадали са около дузина жилищни сгради. Загинали са поне двама души, десетки са ранени. Това е истинска трагедия за засегнатите хора и семейства.

Но може ли това да се нарече „страшно отмъщение“? За четири години и два месеца голяма война е имало и по-тежки обстрели — и то при положение, че Путин тази нощ пусна практически предпоследния си коз: „Орешник“. Съветска балистична ракета със среден обсег, проектирана за ядрени бойни глави, преработена в руски носител на… метални късове.

„Орешник“: свръхскъп дупкопробивач или страшно оръжие? Защо клоуните на Путин разочароваха дори Z-блогърите?

Единият „Орешник“ удари Бяла Църква — и попадна в местния гаражен кооператив. Руснаците обявиха, че са се целели в летището, но местните жители уточниха, че летището се намира на другия край на града. За втория „Орешник“, изстрелян срещу Киев — до момента не е ясно дали е попаднал изобщо в нещо, което може да се брои за цел.

Цената на един пуск: около 20 милиона долара. Ефектът: поразяващите елементи се забиват на десетина метра в земята и — толкова. Нищо не се взривява. Военна логика за подобна употреба трудно може да се намери. Срещу самолетоносач може би би имало смисъл: щяха да направят дупки и той да потъне. Срещу гаражен кооператив обаче резултатът е просто много скъпи дупки в земята.

Докато Путин гори гаражи, Украйна гори нефтени терминали

Същата нощ, в която Путин демонстрираше „мощта“ на „Орешник“, украински дронове запалиха нефтена помпена станция „Втори“ във Владимирска област на Русия. Без тази станция износът на нефтени продукти през пристанище Приморск (Финския залив) рязко се затруднява, а снабдяването с бензин и дизел за Московска област — също. Маневрирането с горивни ресурси за Русия вече е значително по-трудно.

Сред последствията се обсъжда сериозно дали московските летища Шереметиево, Домодедово и Внуково няма да останат без авиационно гориво. Тоест в практически смисъл Украйна тази нощ удари икономиката на Русия по начин, по който Путин не може да отговори симетрично.

Това не е изолиран случай. В окупираната част на Запорожска област, след Крим, вчера бяха въведени ограничения за продажба на бензин. Дефицитът на гориво се разширява по окупираните територии. А основният удар от спирането на руските петролни рафинерии след поредицата украински атаки тепърва предстои — когато запасите се изчерпят, след около седмица-две, точно в началото на летния туристически сезон с повишено търсене на бензин.

Кой печели и кой губи — и има ли Путин още козове в ръкава?

Картината, която се очертава след тази нощ, е показателна. Русия разполага с балистични ракети по 20 милиона долара на изстрел, способни да разрушават жилищни квартали и пазари — и с всичко това не може да наруши сериозно военния и икономическия потенциал на Украйна. Украйна, от своя страна, с дронове с несравнимо по-ниска цена, системно унищожава рафинерии, щабове, школи за дронисти и нефтени терминали, чиято загуба Русия усеща директно в горивния си баланс.

Путин е изстрелял предпоследния си коз — след „Орешник“ остава само ядреното оръжие. И дори неговите собствени пропагандни блогъри, хората, наети да намират красота в руската война, тази сутрин седят с наведени глави и пишат „слабо“.

Войната продължава. Но посоката на нейното развитие тази нощ стана малко по-ясна.

Източник: анализ на Иван Яковина руски, опозиционен журналист, 24 май 2025 г.

Отговорът е неудобен за много хора — не Вашингтон, не Москва, и определено не Брюксел. Ключът се съхранява в Пекин, в дворец, от чиито прозорци Си Дзинпин гледа как двама от най-нашумелите политици на планетата идват при него на поклон. Единият — оранжев и шумен, другият — блед и все по-ненужен на собствената си страна.

Посещенията на Тръмп и Путин в Китай не са дипломатически триумфи. Те са нагледна демонстрация на провал. Нито един от двамата не е бил посрещнат при трапа на самолета — жест, с който Пекин исторически е отличавал онези, които реално уважава. Вместо това Си просто е излязъл на разходка из дворцовия двор и любезно е поканил гостите на чай.

Русия — от съюзник до склад за евтини суровини

Преди войната Русия беше ресурсна база за Китай. Удобна, но с претенции. След февруари 2022 г. претенциите изчезнаха, а цените паднаха. Сега Москва е същата ресурсна база, само че с отстъпка. За Пекин това е перфектна сделка — никой не е карал Китай да подписва нищо, никой не му е налагал условия. Историята се е случила сама.

Китайският интерес от продължаването на войната е кристално ясен: колкото по-дълго Путин е на власт, толкова по-дълбоко Русия затъва в зависимост. А зависимостта е безценна валута. Ако утре диктаторът в Кремъл бъде заменен от някой по-вменяем, новото ръководство може да се опита да се измъкне изпод китайското влияние. Затова Путин е полезен — не като партньор, а като инструмент за самоунищожение на една голяма страна.

Тръмп загуби търговската война за уикенд

Американският президент влезе в митническото противостояние с Китай с фанфари: 150% мита от утре. Китай не се разтрепери — върна 125% насреща и изчака. Тръмп отстъпи. Бързо. Без стратегия, без резервен план, без каквото и да е тактическо маневриране.

Резултатът: Америка, която преди можеше поне да „пожелае“ нещо от Пекин и да очаква внимание, днес е просто поредният гост на опашката. Авторитетът не се губи за десетилетия — губи се за месеци, ако се управлява достатъчно безотговорно.

Ще свърши ли войната с един телефонен разговор?

Теоретично — да. Когато Путин изпрати руски войски в Казахстан под шапката на ОДКБ, Си Дзинпин не свика извънредна среща. Не изпрати нота. Просто се обади по телефона и каза: „Прибери ги.“ И те се прибраха. Без дискусия, без протест, без „ще обмислим“.

Ако Пекин реши, че войната в Украйна вече не е изгодна — а такъв момент може да дойде, макар и не скоро — тя ще свърши по същия начин. Не с мирни преговори в Женева, не с тържествени подписвания. С телефонно обаждане.

Засега обаче Китай не бърза. Русия „се разпада бавно“ — тя се е разпадала вече повече от сто години и все още не е успяла да завърши процеса. Китай е търпелив народ. Сибир не бяга никъде, а сделките за суровини текат без прекъсване.

Войната ще свърши. Но не защото някой е поискал мир, не защото дипломацията е надделяла и не защото светът се е уморил от новините. Ще свърши, когато Пекин реши, че е получил достатъчно. А дотогава — Путин продължава да разпродава страната си, Тръмп продължава да разиграва изненади без финал, и двамата продължават да пият чай в китайския дворцов двор, доволни, че поне са поканени.

По текст на Сергей Асланян – руски журналист.