Въведение: Защо инфлацията е толкова неразбрана?

Инфлацията се определя като устойчив ръст на общото ниво на цените в една икономика. Това звучи просто, но зад това определение стоят сложни процеси и често погрешни интерпретации. Например, инфлацията често се нарича „данък върху бедността“, но дали наистина засяга най-бедните? Или пък твърдението, че малка инфлация от 2% е „полезна“ – за кого точно е полезна? Целта ни тук е да развенчаем тези и други митове, за да разберем по-добре как инфлацията действа в реалния свят.

Мит №1: Инфлацията е „данък върху бедността“

Твърдение: Инфлацията се разглежда като „данък“, който удря най-силно бедните, защото увеличава цените на основните стоки и услуги.

Реалност: На пръв поглед това звучи логично – ако цените растат, тези с най-малко средства би трябвало да страдат най-много. Но нека помислим: най-бедните често нямат спестявания, които да губят стойност от инфлацията. Както казва поговорката, „на босия цървулите няма как да вземат“. Те живеят от ден за ден, често разчитайки на помощи или минимални доходи, които могат да бъдат индексирани спрямо инфлацията (например пенсии или социални плащания).

От друга страна, богатите са защитени, защото държат парите си в активи – недвижими имоти, акции, злато – чиято стойност обикновено расте с инфлацията или дори я изпреварва. Кой тогава плаща истинската цена? Средната класа – хората, които държат спестяванията си в брой или в банкови депозити с ниска лихва. Тези спестявания губят покупателна способност, когато инфлацията надхвърли лихвите. Така инфлацията не е „данък върху бедността“, а по-скоро скрит данък върху средната класа.

Мит №2: Малката инфлация (около 2%) е „полезна“ за икономиката

Твърдение: Централните банки често целят инфлация от 2%, защото тя уж стимулира икономическия растеж и предотвратява дефлация.

Реалност: Но с какво точно е „полезна“ инфлацията от 2%? За обикновения човек това означава, че всяка година парите му струват малко по-малко – стоките поскъпват, а спестяванията се обезценяват. За компаниите пък това е допълнителен натиск върху разходите, особено ако заплатите не растат със същия темп. Твърдението, че малката инфлация стимулира потреблението, защото „хората купуват сега, преди цените да скочат“, звучи повече като оправдание, отколкото като доказана полза.

Реално, инфлацията от 2% е полезна най-вече за правителствата и тези, които „печатат“ парите – централните банки и финансовите институции. За правителствата тя намалява реалната стойност на дълговете им (защото дълговете са фиксирани в номинални суми, а инфлацията ги „изяжда“). За банките и кредиторите пък позволява да поддържат положителни лихвени проценти, което улеснява монетарната политика. Но за обикновения човек и бизнеса? Това е по-скоро скрит данък, отколкото благодат.

Мит №3: Централните банки се борят с инфлацията

Твърдение: Централните банки уж регулират паричното предлагане, за да държат инфлацията под контрол.

Реалност: Истината е, че централните банки често са тези, които предизвикват инфлацията. Когато увеличават количеството пари в обръщение – чрез печатане на пари, ниски лихви или количествени улеснения – те директно намаляват покупателната способност на валутата. Ако повече пари „гонят“ същото количество стоки и услуги, цените неизбежно растат.

Пример: след финансовата криза от 2008 г. и особено по време на пандемията, централните банки заляха икономиките с ликвидност. Резултатът? Инфлацията скочи до нива, невиждани от десетилетия. Борбата с инфлацията чрез повишаване на лихвите идва след това, но първоначалната причина често е в самите им политики. Така че вместо да са „пожарникари“, централните банки понякога са „палвачите“ на инфлационния огън.

Мит №4: Ръстът на заплатите на работниците води до инфлация

Твърдение: Когато заплатите растат, фирмите повишават цените, за да компенсират разходите си, което подхранва инфлацията.

Реалност: Това е популярен мит, но данните го опровергават. През последните години номиналните заплати (т.е. преди корекция за инфлация) растат по-бързо, отколкото в близкото минало, но все пак изостават далеч зад инфлацията. Това означава, че реалните заплати – покупателната способност на работниците – всъщност намаляват. Ако заплатите бяха двигател на инфлацията, бихме очаквали реалните доходи да растат, а не да падат. В действителност разходите за труд смекчават инфлационния натиск, вместо да го засилват.

Мит №5: Корпоративните печалби не допринасят за инфлацията

Твърдение: Инфлацията се дължи само на външни фактори като заплати или вериги на доставки, а не на корпоративното поведение.

Реалност: Данните показват обратното. Между второто тримесечие на 2020 г. и края на 2021 г. над половината от увеличението на цените в нефинансовия корпоративен сектор идва от по-високи маржове на печалба. Това е необичайно – от 1979 г. до 2019 г. печалбите допринасят само с около 11% за ръста на цените. Корпорациите явно са се възползвали от инфлационната среда, за да увеличат маржовете си, което е ключов фактор за скока на цените. Игнорирането на тази роля прави анализите на инфлацията непълни.

Мит №6: Държавните мерки за облекчение прегряват икономиката и подхранват инфлацията

Твърдение: Правителствените стимули по време на пандемията са „прегрели“ икономиката и са основна причина за инфлацията.

Реалност: Доказателствата от последните 40 години сочат, че при силна икономика и ниска безработица маржовете на печалба обикновено се свиват, а делът на доходите, отиващ за заплати, расте. Но по време на настоящото възстановяване се случи обратното – печалбите се разшириха, а делът на труда намаля. Това показва, че инфлацията не идва от „прегряване“, а от други фактори, като корпоративните печалби. Пазарът на труда е силен, но не прегрява до степен, която да обясни инфлацията.

Мит №7: Премахването на вносните мита би спряло инфлацията

Твърдение: Ако махнем митата, вносните стоки ще поевтинеят и инфлацията ще спадне.

Реалност: Митата бяха въведени много преди 2021 г., когато инфлацията започна да расте, и тяхното премахване няма да я ограничи значително. Освен това то крие рискове – загуба на работни места, затваряне на заводи и по-голяма зависимост от нестабилни вериги на доставки. Инфлацията има по-дълбоки причини, които митата не могат да решат.

Мит №8: Инвестициите в грижи за деца и възрастни ускоряват инфлацията

Твърдение: Такива инвестиции ще увеличат търсенето и ще подхранят инфлацията.

Реалност: Напротив, те могат да я ограничат. Субсидирането на грижи за деца и възрастни позволява на повече хора да се върнат на работа, увеличавайки предлагането на труд. Това облекчава натиска върху заплатите и цените. Дългосрочно, подобни мерки стабилизират икономиката, вместо да я „прегряват“.

Обобщение: Какво е реалността?

Инфлацията е сложен феномен, който не може да бъде обяснен с прости, учебникарски митове. Тя не е „данък върху бедността“, а по-скоро тежест за средната класа. Малката инфлация от 2% не е толкова „полезна“, колкото е удобна за правителства и банки. Централните банки, които уж се борят с нея, често я предизвикват. Заплатите не са виновни, но корпоративните печалби играят голяма роля. А решения като премахване на мита или избягване на социални инвестиции не са отговорът.

За да се справим с инфлацията, трябва да гледаме отвъд заблудите и да търсим реалните й причини – било то в политиките на централните банки, в корпоративното поведение или в структурата на икономиката. Само така можем да вземем информирани решения, вместо да повтаряме митове.

На 10 декември 2024 г. се навърши една година, откакто Хавиер Милей пое управлението на Аржентина – страна, измъчвана от хроничен икономически хаос. С ексцентричния си стил и радикални идеи, Милей встъпи в длъжност с обещанието да върне на нацията предишната ѝ слава. Той наследи държава, обременена от огромен дълг, високи нива на социални разходи и инфлация, надхвърляща 200% на годишна база. Първата му година начело отбеляза както впечатляващи успехи, така и сериозни предизвикателства, което оставя въпроса: успя ли експериментът на Милей?

Икономическата „резачка“ в действие

Още с встъпването си в длъжност Милей започна да прилага своята спорна, но добре обмислена икономическа стратегия, символизирана от „резачка“ – инструмент, с който той обеща да „отреже паразитите на държавата“. Правителствените разходи бяха намалени с близо 30% почти за една нощ чрез драстични мерки: половината от министерствата бяха закрити, над 30 000 държавни служители бяха уволнени, енергийните и транспортните субсидии бяха премахнати, инфраструктурни проекти бяха спрени, а заплатите в публичния сектор – замразени.

Резултатите не закъсняха. През декември 2024 г. месечната инфлация спадна до 2,7% спрямо 25% година по-рано, а годишната инфлация падна от връх от почти 300% през април до 117% към края на годината. За сравнение, преди Милей да поеме властта, инфлацията вече беше висока – около 250% през 2023 г., но под негово ръководство тя започна да се укротява. Освен това, след години на хроничен бюджетен дефицит, Аржентина започна да отчита значителни излишъци – нещо, което изглеждаше невъзможно преди неговото управление.

Ключов момент в законодателната му програма беше приемането на т.нар. „Омнибус закон“, който, макар и смекчен в сравнение с първоначалния план, постави основата за намаляване на държавните разходи и спиране на емисиите на пари от централната банка – ход, който значително намали инфлационния натиск. Резервите на централната банка бяха възстановени, а непосилният публичен дълг – редуциран.

Плодовете на реформите

Икономическите индикатори показват подобрение. Според Reuters, Аржентина е на път да постигне най-големия си търговски излишък в историята през 2024 г. – между 18 и 19 милиарда долара. Милей обещава да превърне страната в нетен износител на енергия, като използва огромните шистови запаси в региона Вака Муерта. Експортът на зърно също се увеличи благодарение на облекчаването на валутните ограничения и по-добрите метеорологични условия.

Индексът на риска на JP Morgan спадна драматично – от над 2100 пункта до 561 през януари 2025 г., което отразява повишеното доверие на инвеститорите. Това се проявява и в нови инвестиции: британско-австралийският конгломерат Rio Tinto планира да вложи 2,5 милиарда долара в проект за добив на литий, а консорциум от компании, включително Chevron и Shell, ще инвестира 3 милиарда долара в нов газопровод.

Прогнозите за икономически растеж също са обнадеждаващи. Въпреки че през 2024 г. икономиката се сви с около 3,6%, международни институции като OECD предвиждат ръст от 4% през 2025 г., докато МВФ и Световната банка оценяват 5%, а JP Morgan – дори 8,5%. „Рецесията свърши. Оттук нататък има само растеж“, заяви Милей през ноември 2024 г.

Защо тогава е толкова зле?

Въпреки тези успехи, критиците на Милей сочат тежките социални последици от реформите му. Повече от половината аржентинци – 53% – живеят в бедност, най-високото ниво от 30 години насам. Само през първите шест месеца от управлението му 5,5 милиона души изпаднаха в бедност. Според Reuters седем от десет деца в страната живеят в нищета, а случаи на недохранване, включително скорбут и увреждания на очите поради липса на витамин А, стават все по-чести.

„Виждаме неща, които преди бяха типични за Централна Америка, Африка или Азия, но не и тук“, споделя педиатърът Норма Пиаца пред Reuters. Премахването на социалните програми и субсидиите, върху които разчитаха милиони, влоши положението. Реалните заплати остават ниски, а цените продължават да растат, макар и с по-бавен темп. Потребителските разходи са намалели с 20% през последната година, а това задълбочи рецесията.

Контролираната девалвация на песото – от 700 до над 1000 песа за долар – допълнително намали покупателната способност на гражданите. Академичните среди и студентите също протестират срещу замразяването на бюджетите на университетите, а промишленият сектор отбеляза спад от 20%, което подхранва обвиненията в деиндустриализация и прекомерна зависимост от селското стопанство и минното дело.

Защита на Милей

Милей и неговите поддръжници отвръщат, че проблемите са наследени. Преди той да поеме властта, бедността вече беше 43%, а голяма част от населението зависеше нездравословно от държавна помощ, често придружена от корупция и измами. От 30 милиона души в трудоспособна възраст само 6 милиона работят в частния сектор, издържайки 4 милиона държавни служители и 21 милиона души, зависещи от субсидии. Правителството разкри, че близо 50% от раздаваните в 45 000 центъра за помощи са фиктивни, а при проверка на инвалидните пенсии само 7% от случаите са били законни.

Девалвацията на песото, според Милей, беше необходима, за да се доближи валутата до реалната ѝ пазарна стойност, което намали нелегалната търговия с долари и насърчи вливането на 19 милиарда съхранявани от населението долара в банковата система чрез данъчна амнистия.

Общественото мнение и бъдещето

Въпреки трудностите, подкрепата за Милей остава висока – около 50%. Според проучване на Gallup през декември 2024 г. оптимизмът за икономическото бъдеще е нараснал от 41% на 49%. Хората вярват, че страната е на прав път, макар и минаващ през „Ада“, както Милей сам предупреди преди да поеме властта.

Предизвикателствата обаче тепърва предстоят. Аржентина е изправена пред огромни дългове – 44 милиарда долара към МВФ и потенциални глоби до 31 милиарда долара заради дела като това за експроприацията на YPF. Милей разчита на нов заем от 8 милиарда долара от МВФ, подкрепен от близките му връзки с администрацията на Доналд Тръмп и личности като Илон Мъск.

Година след началото на „експеримента на Милей“ е рано да се каже дали той е успял напълно. Постиженията са впечатляващи – спад на инфлацията, бюджетен излишък, привличане на инвестиции. Но цената е висока – бедност, социално напрежение и икономическа несигурност. През 2025 г. Милей ще трябва да покаже резултати, които подобряват живота на обикновените аржентинци, за да запази доверието им преди междинните избори. Дали корабът му плава към спокойни води, или бурята тепърва предстои? Времето ще покаже.