Един от основните катализатори на протестите бе скорошният арест на кмета на Истанбул Екрем Имамолу – ключова фигура на опозицията. Имамолу, член на Републиканската народна партия (CHP), спечели огромна популярност, след като победи кандидата на АК на изборите за кмет на Истанбул през 2019 г. Тази победа бе възприета като значителен политически удар за Ердоган, който самият той е бил кмет на града и го смята за свой бастион. На 19 март Имамолу бе задържан по обвинения в корупция, които мнозина смятат за политически мотивирани. Арестът му дойде само дни преди той да бъде номиниран за кандидат на CHP за президентските избори през 2028 г., което накара мнозина да видят в това опит на правителството да елиминира силен съперник.
Критиците твърдят, че съдебната система, все повече възприемана като продължение на изпълнителната власт, е превърната в оръжие срещу политическите опоненти. Реакцията на ареста бе незабавна и масирана – милиони граждани в цяла Турция излязоха на улиците, искайки освобождаването му и призовавайки за демократични реформи. Голям митинг в Истанбул, организиран от CHP, събра над 2 милиона участници, отбелязвайки една от най-мащабните политически демонстрации в скорошната история на страната. Протестиращите носеха плакати с надписи „Справедливост за него“ и скандираха лозунги срещу управлението на Ердоган, подчертавайки нарастващото недоволство от ръководството на страната.
Съдебната власт, някога смятана за независима, все по-често е обвинявана, че действа в полза на управляващата партия. Журналисти, академици и активисти, които се изказват срещу правителството, редовно са подлагани на арести, съдебни процеси и лишаване от свобода по неясни обвинения, свързани с тероризъм. Един от най-ярките примери за потискане на свободата е масовото ограничаване на медиите. Държавно контролираните и проправителствени медии до голяма степен игнорират протестите, докато независими журналисти, опитващи се да ги отразят, са задържани или тормозени. Социалните мрежи, превърнали се в основна платформа за гласовете на опозицията, също са изправени пред ограничения – достъп до Интернет е забавян, а цензурата пречи на свободния поток на информация. Мнозина в Турция се опасяват, че страната се плъзга към авторитаризъм, като изборите все повече се възприемат като нито свободни, нито честни.
Освен политическите репресии, икономическите проблеми изиграха ключова роля в мобилизирането на общественото недоволство. Турция преживява една от най-тежките си икономически кризи от десетилетия, с инфлация, надхвърляща 70% през последните месеци. Турската лира загуби значителна стойност спрямо основните валути, което доведе до рязко покачване на цените на основни стоки и услуги. Мнозина от работническата класа видяха покупателната си способност драстично намалена, а безработицата остава висока, особено сред младите хора.
Недоволството е особено силно сред младото поколение, което чувства, че няма икономическо бъдеще при сегашното правителство. Завършилите университети трудно намират стабилна работа, а тези, които успеят, често получават заплати, които не могат да се справят с инфлацията. Корупцията в публичния сектор и лошото управление само влошават тези икономически беди. Доклади за разточителни правителствени разходи, съмнителни договори, възлагани на проправителствени бизнес елити, и финансови скандали разгневиха гражданите още повече. Мнозина вярват, че богатството на страната се концентрира в ръцете на малцина, докато обикновените хора едва свързват двата края.
Една от забележителните черти на последните демонстрации е активното участие на младите хора. Мнозина от по-младото поколение в Турция се чувстват отчуждени от настоящата политическа система и настояват за по-голямо политическо представителство, икономически възможности и лични свободи. За разлика от по-старите поколения, които може би са преживели икономически просперитет в ранните години на управлението на Ердоган, младите турци са израснали в ера на икономическа нестабилност и нарастващ авторитаризъм. Тази поколенческа пропаст е очевидна в протестите, където студенти и млади професионалисти съставляват значителна част от демонстрантите.
Социалните мрежи изиграха решаваща роля в организирането и мобилизирането на младите протестиращи. Въпреки опитите на правителството да ограничи достъпа, платформи като X и TikTok бяха използвани за разпространение на информация, координиране на демонстрации и усилване на гласовете на несъгласните. Протестиращите разработиха креативни стратегии за заобикаляне на цензурата, като използване на криптирани приложения за съобщения и предаване на живо от анонимни акаунти.
В отговор на нарастващите вълнения CHP засили призивите си за предсрочни избори, твърдейки, че правителството е загубило легитимността си. Опозиционните лидери предупредиха, че ако демократичните процеси не бъдат възстановени, Турция е изправена пред риск от допълнителна нестабилност. Идеята за създаване на нов политически съюз, подобен на „Националния алианс“ от изборите през 2023 г., набира сила. Въпреки това правителството отхвърли тези призиви, като Ердоган обвини опозицията в опит за дестабилизиране на страната. Президентът остана непреклонен, обещавайки съдебни действия срещу демонстрантите и предупреждавайки за по-строги репресии, ако протестите продължат. Силите за сигурност вече задържаха близо 2000 протестиращи, а опасенията от ескалация на насилието нарастват.
Реакцията на турското правителство привлече международно внимание, макар глобалните отговори да са смесени. Някои западни правителства осъдиха потискането на несъгласието и призоваха за освобождаване на политическите затворници, докато други останаха мълчаливи, опасявайки се да не застрашат дипломатическите и икономическите си връзки с Анкара. Ердоган използва националистическа реторика, за да отхвърли чуждестранните критики, обвинявайки западните сили в намеса във вътрешните работи на Турция.
Протестите в Турция подчертават общество на кръстопът. Комбинацията от политически репресии, икономически сътресения и нарастващо поколенческо недоволство създаде идеална буря за масова мобилизация. Арестът на Екрем Имамолу послужи като катализатор, но проблемите, движещи протестите, надхвърлят една личност. Дали тези демонстрации ще доведат до значима политическа промяна, остава неясно. Твърдата позиция на правителството предполага, че то не е склонно да прави отстъпки, което повдига опасения за по-нататъшни репресии и потенциални вълнения. В същото време мащабът и интензивността на протестите показват, че много турци вече не са готови да приемат статуквото.
]]>Сред протестиращите се забелязаха майката и съпругата на политика, които отправиха емоционални послания към демонстрантите. Те призоваха хората да не се предават и да продължат борбата за демократична Турция. По време на митингите беше прочетено писмо от Имамоглу, изпратено от ареста:
„Аз не се страхувам. Вие сте зад мен и до мен. Не се страхувам, защото нацията е обединена. Нацията е единна срещу потисника. Те могат да ме хвърлят в затвора и да ме съдят колкото искат, но нацията показа, че ще разбие всички капани и заговори.“
Арестът на Имамоглу се случи на 19 март, само дни преди партийния конгрес, на който той можеше да бъде издигнат като кандидат за президентските избори през 2028 година. Обвиненията срещу него са свързани с корупция, а заедно с него бяха задържани десетки негови съратници. Опозицията е категорична, че това не е борба срещу престъпността, а опит за пълно прочистване на политическото поле. Ден преди ареста, анулираха и дипломата за висше образование на Имамоглу, за да не може да се кандидатира за президент.
Реакцията на обществото беше мигновена. Досега са задържани близо 2 000 протестиращи, а за десетки от тях прокурорите вече изискват тригодишни присъди. Много хора правят паралел със събитията от 2013 година, когато протестите в парка „Гези“ доведоха до масови арести и насилие. Разликата сега е в мащаба – кризата засяга не само свободата на един политик, а и бъдещето на цяла Турция.
Хуситите, подкрепяни от Иран, продължават да са активен фактор в региона, като първоначалните им заплахи за унищожаване на Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства изглежда са се трансформирали под натиска на американските въздушни удари. Съединените щати водят интензивна кампания срещу тях, нанасяйки между 30 и 40 удара на нощ по цели на контролираната от хуситите територия в Йемен. Това е значително по-мащабно усилие в сравнение с предишни администрации, когато ударите бяха ограничени както по брой, така и по географски обхват.
Въпреки военните предизвикателства, хуситите изглежда са се адаптирали към ситуацията. Основният им фокус сега е да се позиционират като защитници на Газа и противници на САЩ, което им носи международна репутация, особено сред поддръжниците на палестинската кауза. Лидерът им Абделмалик ал-Хуси вероятно намира морално удовлетворение в тази роля, макар че конкретните му мотиви остават неясни. Тази стратегия им позволява да съжителстват с военните си проблеми, като приоритетът им е по-скоро символичен, отколкото практически насочен към пълно унищожаване на регионалните си противници.
На фона на тези събития Израел продължава своята военна кампания в Газа, като последните развития сочат към наземна операция в района на Ал-Джанина в Рафах. Рафах, разположен в южната част на Газа, е стратегически важен заради близостта си до т.нар. Филаделфийски коридор – граничната зона с Египет, която Израел отдавна наблюдава и контролира частично. Операцията в Ал-Джанина следва предишни действия в района на Тел ас-Султан, където израелските сили обградиха територията, позволявайки на местните жители да напуснат, преди да разширят действията си.
Целите на Израел в Рафах са свързани с постепенното неутрализиране на инфраструктурата на Хамас – складове с оръжия, тунели и командни центрове. Тази тактика съчетава въздушни удари с ограничени сухопутни операции, без ангажиране на големи сили за пълен контрол над цялата територия на Газа. Успехът в унищожаването на ключови фигури или въоръжени групи на Хамас се разглежда като допълнителен бонус. След първоначалните масирани удари, които поразиха множество цели от предварително подготвен списък, Израел премина към по-динамичен подход – събиране на разузнавателна информация в реално време и унищожаване на новооткрити цели.
Тази стратегия е свързана и с преговорите за освобождаване на заложници, което остава важен елемент от по-широкия контекст на конфликта. Израел оказва натиск върху Хамас чрез комбинация от военни действия и ограничаване на хуманитарната помощ, но без да поема риска от мащабна инвазия с далечни цели.
В Сирия напрежението между Израел и Турция нараства, като двете страни преследват различни интереси на сирийска територия. Израел продължава да нанася въздушни удари срещу цели, свързани с Иран и неговите съюзници, докато Турция укрепва военното си присъствие, изграждайки бази и подкрепяйки свои прокси сили. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган, известен с откритата си враждебност към Израел, е фигура, която може да предизвика ескалация. Неговата импулсивност – като например свалянето на руски самолет през 2015 г. – повишава риска от провокации, включително въоръжени сблъсъци.
Вероятността за директна конфронтация между израелски и турски сили в Сирия нараства, особено предвид активното присъствие на двете страни в региона. Израел трябва да преосмисля стратегията си в Сирия често и внимателно, за да избегне неочаквани „изненади“ от страна на Турция, която разполага с потенциала да инициира акции срещу израелските интереси.
]]>Арест с последици
В сряда Имамоглу бе сред над 100 задържани – политици, журналисти и бизнесмени – в рамките на разследване. В неделя, 23 март 2025 г., той бе официално арестуван по обвинения в „създаване на престъпна организация, подкупи, изнудване и манипулиране на търгове“. Затворен в Мармара, Силиври, той отрича всичко и призовава за протести и участие в избора на CHP, където е единственият кандидат. „Няма да се преклоня“, написа той в X.
Улиците кипят
Арестът запали Турция – хиляди излязоха на улиците в Истанбул, Анкара и Измир, въпреки забраните за събирания. Полицията отвърна с сълзотворен газ и водни оръдия, задържайки 343 души в петък вечер. „Права, закон, справедливост“, скандираха протестиращите. Една млада жена заяви: „Тук съм за свободата, не за политиката – турците не приемаме това.“ Майка с 11-годишния си син добави: „Животът в Турция става все по-труден, няма справедливост.“
Политически шах
Имамоглу, победил Ердоган на местните избори, е трън в очите му. Обвиненията идват с уловка – ден преди ареста Истанбулският университет отне дипломата му, което може да го дисквалифицира за президентския пост според конституцията. Адвокатите му обжалват пред Конституционния съд и Европейския съд по правата на човека. Ердоган, управляващ 22 години, не може да се кандидатира отново без промяна в закона, а Имамоглу е най-сериозната му заплаха.
Разделена Турция
Ердоган осъди протестите като опит за „размирици“, докато опозицията вижда политическа чистка. Министерството на правосъдието брани независимостта си, но съмненията растат. Ако Имамоглу бъде осъден, кандидатурата му пропада, но арестът не я спира засега. Ще успее ли CHP да го издигне или Турция ще потъне в още по-дълбока криза? Народът иска справедливост, а улиците говорят по-силно от съда.
Един от символите на турската демокрация дълго време беше фигурата на кмета на Истанбул – опозиционер, който ръководи най-големия град в страната, въпреки доминацията на Ердоган на национално ниво. Това постижение често се изтъкваше като доказателство, че политическият живот в Турция все още е възможен. Въпреки това съдбата на подобни фигури, както и предишните опити за държавни преврати, показват, че надеждите за стабилна демокрация в Турция остават илюзорни. Страната, която мечтае за членство в Европейския съюз (макар шансовете за това да са почти нулеви), едновременно се стреми към регионална доминация, което също й се удава с променлив успех.
На този фон Турция се опитва да играе забележима роля на международната арена, реагирайки на актуални събития – било то войната в Украйна, Сирия, Либия или други конфликти. Всеки път обаче, когато страната демонстрира признаци на цивилизован подход, тя бързо се връща към старите си навици: репресии, разправи и действия, които пораждат въпроси сред световната общност. Ердоган и неговата политика са само част от проблема. Самите турци като общество често подкрепят стъпки, които противоречат на здравия разум и принципите на цивилизацията.
]]>Трудно е да се предвиди как ще изглежда завръщането на САЩ в голямата политика след края на управлението на Тръмп. За сравнение, на Джо Байдън му отне около година от мандата, за да убеди съюзниците и партньорите, че САЩ са се върнали и че предходните четири години могат да се разглеждат като временно отклонение. Но само за месец от втория си мандат Тръмп успя да заличи всички усилия на Байдън, оставяйки сериозни пукнатини в тъканта на световния ред, които едва ли ще бъдат напълно заздравени скоро.
В този контекст действията на Турция придобиват все по-голяма значимост, макар и да остават в сянката на шумните изявления и противоречиви ходове на американската администрация, които привличат по-голямата част от вниманието. Турция демонстрира забележителна ефективност, като пример за това е свалянето на режима на Башар Асад в Сирия. За разлика от операцията срещу Саддам Хюсеин, която изискваше широка коалиция под ръководството на САЩ, Турция успя да извърши това самостоятелно, без да предизвика аномално кръвопролитие или допълнителни разрушения в страна, която и без това е разкъсвана от конфликт повече от 15 години. Самата операция по ликвидиране на режима отне по-малко от две седмици, а Анкара не задържа окупационни войски в Дамаск. Новата власт в Сирия, макар все още не напълно ясна, проявява разумно поведение, изграждайки отношения със съседите си без да влиза в конфликт с Израел.
За разлика от хаотичното изтегляне на американските сили от Афганистан, ситуацията в Сирия след турската намеса изглежда по-стабилна. Новите сирийски власти не се колебаят да уредят сметките си с палачите на Асад чрез съдилища или дори линчове, организирани от местното население. Това е очаквана реакция след десетилетия на потисничество, но турското влияние придава на този процес известна степен на ред.
Основният интерес на Турция в Сирия беше ликвидирането на Кюрдската работническа партия (ПКК) – терористична организация, с която Анкара води кървава борба от десетилетия. ПКК избра пътя на въоръжената съпротива срещу Турция, превръщайки живота на поколения турци и кюрди в постоянен конфликт. Важно е да се отбележи, че в Турция живее многомилионна кюрдска общност, голяма част от която е добре интегрирана в обществото и не подкрепя насилието. Проблемът не е в кюрдите като народ, а в конкретната организация, която Асад не успя да контролира в североизточните райони на Сирия. След многократни предупреждения към Дамаск, които останаха без резултат, Турция реши да действа сама. След като Асад допусна руско присъствие в страната си, турската армия успя да създаде буферна зона по границата, поемайки отговорност за местното население в този район.
Този ход доведе до нови променливи, които могат да издигнат Турция до позицията на регионален лидер – нещо, което доскоро изглеждаше неочаквано. През 1999 г. турските служби заловиха лидера на ПКК – Абдула Йоджалан, а после го осъдиха и хвърлиха в затвора. В светлината на променената ситуация в Сирия, сега той призова съратниците си да сложат оръжие и да прехвърлят борбата си в политическата сфера. Според турския политолог Тогрул Исмаил, това е повратен момент: „Ако ПКК официално се разпусне, Турция лесно ще се справи с всякакви останали въоръжени групировки, които не се подчиняват. Турция винаги е била обвинявана, че воюва срещу кюрдите като цяло, но всъщност тя се бори с терористична организация. Сега никой не може да я критикува за това.“
В Турция вече съществува партия, близка до ПКК – Партията на народното равенство и демокрация, която отдавна е призовавана да изостави насилието и да се включи в политическия процес. Ако този преход се осъществи, ситуацията в страната може да се промени коренно. Прекратяването на дейността на ПКК и разпускането на нейните военни структури биха издигнали президента Реджеп Тайип Ердоган и Турция в нова категория на международната сцена. След деокупацията на Карабах, подкрепата за законното правителство в Либия и сега – свалянето на режима на Асад, превръщането на кюрдския въпрос от военен в политически би било историческо постижение.
Докато Тръмп продължава да „буйства“ без особени ограничения, Турция тихо и методично изгражда своята позиция. Въпреки че е рано да се каже дали терорът в региона ще бъде окончателно премахнат, Анкара вече демонстрира, че може да бъде опора на стабилност там, където САЩ оставят празнота.
По текст на Антиколорадос
]]>Снощи се появи вълна от новини, свързани с по-рано коментирани събития, някои от които бяха доразвити с нови детайли. Един от водещите казуси е свързан с Черноморското крайбрежие на Крим, където президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган обяви, че туристическият сезон вече може да се счита за загубен. В отговор, руски експерти се опитаха да опровергаят това твърдение, заявявайки, че последствията от разлива на мазут са успешно ликвидирани.
Въпреки тези уверения, повечето от разлетите нефтопродукти остават в морето. Ранни предположения сочеха, че гъстият мазут е потънал на дъното в студените води, но с настъпването на по-топло време може отново да изплува на повърхността и да бъде изхвърлен на брега. Подобни прогнози предизвикаха тревога сред местните жители и туристическия бизнес, които разчитат на летния сезон за препитание. В отговор, в руските медии започнаха да се появяват анализи, опитващи се да омаловажат проблема, твърдейки, че това е част от информационна война.
Двe основни тези бяха прокарани от прокремълските анализатори. Първата гласеше, че температурата на водата никога няма да се повиши дотолкова, че мазутът да изплува обратно. Втората, още по-неочаквана, бе, че дъното на Черно море е „мъртва зона“ заради наличието на сероводород и поради това разливът не може да окаже допълнителни вреди.
Въпреки тези твърдения, руската преса публикува тревожни разкрития. В проби от почвата, събрани и почистени от мазутни фракции по крайбрежието на Анапа, е открита опасно висока концентрация на бензопирен – силно токсично и канцерогенно вещество. Според анализите, допустимата норма на бензопирен е била превишена 22,5 пъти, което представлява сериозен риск за здравето на хората.
Кримският казус се разгръща на фона на други важни геополитически събития, включително развитието на ситуацията в Сирия. През последната седмица изчезнаха съобщенията за евакуацията на руските войски от региона. Според наблюдатели, Русия е изтеглила военноморската си групировка от пристанището в Тартус, като част от силите са поели към Либия, а останалите в посока Гибралтар.
Москва до последно се опитваше да запази влияние в Сирия, включително чрез хуманитарни инициативи. Но новите власти в страната изискват финансови компенсации, а възстановителните дейности ще бъдат поверени основно на турски компании. Това развитие разгневи Кремъл, който беше изместен от този важен икономически сегмент.
Още една важна новина, която циркулира като непотвърден слух, е желанието на Турция да установи две военни бази в Сирия. Все още не е ясно какви ще бъдат техните функции и местоположения, но се предполага, че едната може да бъде авиобаза, а другата – военноморска база.
В допълнение, Анкара планира да създаде нова сирийска армия, освободена от наследството на Башар Асад. Турските военни ще поемат гарантирането на сигурността, докато се обучават нови военни кадри. Турция усилено развива своята отбранителна индустрия и преструктурира собствените си въоръжени сили, което я поставя в позиция на ключов играч в региона.
Всички тези фактори сочат, че Москва губи позиции както в Сирия, така и в Черно море. Въпреки пропагандните опити за контрол на информацията, реалността показва, че загубите са значителни. Русия вече беше победена от Турция в Нагорни Карабах, а сега изглежда, че губи и в Сирия. Възниква въпросът: ще има ли трети рунд в това геополитическо противопоставяне?
]]>