На Световния икономически форум в Давос Володимир Зеленски каза нещо, което звучи банално, докато не го чуеш от човек, чиято държава четири година се защитава от пълномащабна руска инвазия: ако един режим може да остане на власт след като „убие достатъчно хора“, това е сигнал към всеки насилник – рецепта за безнаказаност. И посочи Иран като учебникарски пример. Естествено, Техеран реагира така, както реагират всички уверени в правотата си тирани: с истеричен пост в социалните мрежи и набор от обиди, които не прикриват нищо друго освен нерви.
Иранският външен министър Абас Арагчи излезе с английски пост в X, в който атакува Зеленски по линия „корупция“, „източване на данъкоплатци“, „наемници“ и, за финал, „объркани клоуни“. Това последното е уж „умен“ удар – намек към комедийната кариера на Зеленски. Само че когато една теокрация, която разгонва протести с куршуми, започне да се подиграва на нечия професия, ефектът е като да те критикува пожарникар, че си се изпотил.
Какво всъщност каза Зеленски – и защо ги заболя
В речта си в Давос Зеленски описа иранските протести като случай на западна „пауза“ – много приказки, малко действия. Докато Европа е била в коледно-новогодишен режим, режимът в Техеран според него е имал време да „удави в кръв“ демонстрациите. И зададе простия въпрос: какво става с Иран след такава касапница и какво послание остава, ако управляващите оцелеят? Посланието е опасно ясното: „Убий достатъчно хора – и ще си останеш на власт.“
Точно това е бодежът. Не „обидата“, не „реториката“, а огледалото. В него режимът вижда не революционна романтика, а голата си технология на управление: насилие, изолация, пропаганда и интернет-кранче, което се спира, когато статистиката стане неудобна.
„Кой уби кого“: цифри, спорове и една много полезна тъмнина
Тук започва и любимият спорт на авторитарните държави: математиката на удобните числа. Иранските власти твърдят за „значително над 3000“ убити и прехвърлят вината върху „въоръжени бунтовници“, уж подкрепяни от САЩ и Израел. Правозащитни организации обаче говорят за много по-висока вероятна бройка – дори до около 20 000 – и подчертават, че проверката е почти невъзможна заради масово ограничаване/спиране на интернет. Когато изключиш мрежата, изключваш свидетелите, а после спориш колко са били. Това не е PR, това е инструмент.
Амнести и други организации обвиняват силите за сигурност, че умишлено са стреляли по протестиращи. Протестите междувременно са „угаснали“ – и това също е част от сценария: насилието не трябва да е вечно, достатъчно е да е достатъчно страшно.
Иран, Русия и „приятелството“ на санкционираните
Контекстът е важен. Зеленски говори за „насилниците“ не в абстракция, а в реална ос: Москва–Техеран. Русия и Иран укрепват връзките си, а Путин разговаря с иранския президент Масуд Пезешкиан с обещания за разширяване на двустранните отношения. Украйна и Западът обвиняват Иран, че доставя дронове и балистични ракети на Русия за войната срещу Украйна; Техеран отрича. В този спор няма нищо случайно: когато си във война и виждаш, че противникът ти получава технология и оръжие, те интересува не какво пише в X, а какво лети към градовете ти.
И тук „клоуните“ стават второстепенни. Истинският въпрос е защо точно иранският външен министър избра да отговори като интернет-трол, вместо като дипломат. Отговорът е неприятно прост: защото посланието на Зеленски се лепи. Ако го оставиш без реакция, звучи като диагноза. Ако реагираш бурно, признаваш, че диагнозата е близо до истината. Режимите често избират второто, защото първото ги плаши повече.
Голямото лицемерие: „Ние не молим чужденци“, ама…
Арагчи заявява, че „иранците знаят как да се защитават“ и „нямат нужда да молят чужденци за помощ“, за разлика от „чуждестранно подкрепената“ украинска армия. Това е красиво като лозунг и кухо като арабска тарамбука: Иран също се движи по логиката на съюзи, доставки, проксита и геополитически сделки – просто ги брандира като „суверенитет“. Да твърдиш, че само другите имат съюзници, е като да твърдиш, че само другите имат кислород.
Какво остава след този скандал
Този сблъсък не е „кой кого обиди“. Това е сблъсък на две реалности:
- Едната реалност казва: ако светът стои настрани, насилието се превръща в модел за успех.
- Другата реалност казва: ако наречем говорещия „клоун“, може би хората ще забравят за кръвта.
Няма да забравят. Защото „клоун“ е обида, но „удавени в кръв протести“ е политическа биография.
