Докато светът гледа с насълзени очи към осиротялото японско макаче Панти в зоопарка на Итикава, руската дипломация реши да направи нещо важно: да обясни на човечеството какво всъщност трябва да го трогва.
На брифинг говорителят на руското външно министерство призова хората да спрат да съчувстват на маймуната и да насочат сълзите си към онези, които „страдат под гнета на Киев“. Според нея вниманието към Панти е морална грешка в глобален мащаб. Светът, казано иначе, плаче на грешното място.
Кой има право на сълзи?
Историята на Панти – изоставено малко японско макаче, отхвърлено от майка си и от групата – предизвика вълна от съпричастност далеч извън Япония. Социалните мрежи направиха останалото: няколко кадъра, малко музика и планетата вече е в режим „спасете Панти“.
Тук се намесва Захарова с корекция: има „истински“ страдания – мъже, жени, деца, които според Москва са жертви на „секретни затвори“ и „опити“ в територии, контролирани от Киев. В този морален баланс маймуната очевидно тежи твърде много.
И ако си мислите, че това е просто емоционална реплика – не. Тя беше развита в цяла теза: че светът се обединява „в благороден порив“ около съдбата на макака, докато игнорира страданията на деца в конфликти. Дори се появи внушението, че някои държави харчат пари, за да превръщат деца „в такива маймунки“.
С други думи – ако гледаш зоопарка, значи не гледаш достатъчно границата.
„Под масата и да не вякала“ – новият дипломатически етикет?
Същата говорителка коментира и изявление на председателя на Европейския съвет Антониу Коща, че на Русия не бива да се позволява да постигне успех на масата за преговори. Отговорът от Москва беше кратък и стилово издържан: „Вас там никой не ви е канил.“
Ако това е новият речник на дипломацията, поне е ясен. Европа трябва да стои далеч, а разговорите да се водят между „големите“. Междувременно украинският президент Володимир Зеленски обвини Москва, че протака процеса и „играе игри“ с американския президент Доналд Тръмп. Държавният секретар Марко Рубио пък заяви, че Тръмп не разбира защо двете страни не могат да се договорят.
Явно разбирането е дефицитен ресурс – почти колкото сълзите.
От Панти до Куба – всичко е провокация?
Захарова намери време и за инцидент край Куба, където по данни на Reuters и публикации в The Wall Street Journal е имало стрелба след навлизане на катер под американски флаг в териториалните води на Куба. Москва говори за „агресивна провокация“ и за стремеж на Вашингтон към ескалация.
Когато добавим и твърденията, че администрацията на Тръмп търси начини да смени властта в Хавана до 2026 г., картината става ясна: светът е в пламъци, а някой плаче за маймуна.
А всъщност защо хората плачат за Панти?
Може би защото страданието – дори на животно – е конкретно, видимо и без идеологически речник. Малко същество, оставено само. Няма брифинг, няма обвинения, няма географски координати. Само инстинкт за съчувствие.
Да се противопоставят трагедиите на хора и животни е странна „логика“. Съчувствието не е бюджет с лимит. То не свършва, ако бъде използвано за грешния обект.
Но когато политиката започне да измерва кое страдание е по-достойно за внимание, май вече не става дума за морал. Става дума за контрол върху вниманието.
И ако трябва да избираме между това да ни казват за кого да плачем и да запазим правото си сами да решаваме – изборът не е толкова сложен. Панти поне не държи брифинги.
