В историята на политическите идеи социализмът често е представян като стремеж към справедливост и равенство. Ако обаче надникнем зад моралната фасада, ще открием система, която се гради не върху хуманизма, а върху специфично душевно разстройство на обществото – легализираната клептомания. Социализмът не е икономически модел, а механизъм за изземване на чужди усилия, захранван от институционализирана завист.
Психологическият профил: Завистта като държавна доктрина
Социалистическата психология се корени в неспособността да се признае чуждият успех като плод на труд и интелект. За социалиста богатството не се създава – то се „намира“ или „открадва“, следователно е редно да бъде „върнато“. Този тип мислене освобождава индивида от отговорността да бъде продуктивен и му дава моралното право да бъде мародер.
Както отбелязва великият икономист Лудвиг фон Мизес:
„Социализмът не е нищо друго, освен идеология на завистта и невежеството.“
Когато една държава превърне завистта в закон, тя спира да произвежда блага и започва да произвежда чиновници, чиято единствена работа е да преразпределят чуждото.
Законният грабеж и „комисионата“ на номенклатурата
Основният инструмент на социалиста е държавният апарат. Тезата, че парите се вземат от богатите, за да се дадат на бедните, е най-голямата лъжа на миналия век. В действителност социалистите са посредници, които прибират лъвския дял от плячката за себе си под формата на привилегии, власт и безконтролен достъп до ресурси.
Фредерик Бастиа описва това явление като „законен грабеж“: „Когато грабежът стане начин на живот за група хора, те скоро създават за себе си правна система, която го разрешава, и морален кодекс, който го прославя.“
Корупцията като социално лепило: „Крадете по малко, за да мълчите за многото“
Един от най-подлите механизми на социалистическото управление е масовото развращаване на населението. Социалистите съзнателно позволяват на обикновения работник да „краде по малко“ от работното си място – било то инструменти, материали или просто време.
Това не е пропуск в системата, а нейна функция. Когато всеки гражданин е по малко нарушител, той губи моралната си висота да критикува огромните кражби на върхушката. Създава се тиха сделка: „Ние ви позволяваме да оцелявате чрез дребни кражби, а Вие си затваряте очите за това как ние източваме държавата“. Така обществото се превръща в съучастник в собственото си ограбване.
Китайската аномалия: Социализъм на командно дишане
Мнозина сочат Китай като доказателство, че социализмът може да бъде и успешен. Това обаче е фундаментална грешка. Китай не е успешен заради социализма, а въпреки него.
Успехът на Китай се дължи на факта, че Комунистическата партия спря да прилага социалистическа икономика и прегърна брутален държавен капитализъм. Те използваха „парите на другите“ (западните инвестиции и технологии), за да изградят икономическа мощ, която сега служи за поддържане на тоталитарната машина.
Маргарет Тачър беше безмилостно точна:
„Проблемът на социализма е, че в крайна сметка парите на другите хора свършват.“
Китай просто намери начин да използва парите на целия свят, за да отложи този неизбежен край. Но психологическото разстройство там остава – липсата на индивидуална свобода и подчиняването на личността на колективната клептокрация рано или късно ще доведат до морален и икономически колапс.
Социализмът не лекува бедността – той я разпределя. Той не носи справедливост – той легитимира грабежа. Докато го разглеждаме като легитимна политическа теория, а не като морална и психологическа девиация, ще бъдем осъдени да повтаряме едни и същи грешки. Истинският прогрес започва там, където свършва принудителното преразпределение и започва уважението към частната собственост и личния труд!
