Премиерът на Ливан Наваф Салам направи рядко директно признание: страната му плаща цената за чужда война. И то скъпо.
В интервю за саудитска медия той подкрепи разоръжаването на Хизбула и обвини групировката, че е въвлякла Ливан в конфликт, който по думите му „не е наш избор“. Ако това звучи като закъсняло прозрение – вероятно е точно такова.
Кой всъщност води войната?
Според Салам, случващото се е сблъсък между Съединени американски щати, Израел и Иран – а Ливан просто е попаднал между шамарите. Проблемът? Хизбула не пита особено дали някой иска да участва.
Резултатът е повече от милион разселени и разрушена инфраструктура. Салам го формулира болезнено ясно: сгради се възстановяват, но хора – не.
Разоръжаване – мисия възможна или политическа фантазия?
Ливанското правителство настоява армията да бъде единственият носител на оръжие в страната – идея, заложена още в Споразумението от Таиф. На теория звучи чудесно. На практика – това означава директен сблъсък с най-влиятелната въоръжена сила в страната.
Салам твърди, че няма да се поддаде на натиск. Историята обаче подсказва, че Хизбула рядко приема „не“ като окончателен отговор.
Иранската сянка – колко дълга е тя?
Премиерът не спести критики към Корпус на гвардейците на ислямската революция, който според него стои зад операциите на терен. Още по-амбициозно – Бейрут иска да изгони ирански агенти от страната.
Звучи решително, но има уловка: тези агенти не носят табелки с надпис „Здравей, аз съм агент“. Част от тях използват фалшиви документи и действат под радара. Тоест, задачата е не просто трудна – почти хирургична.
Преговори с Израел – немислимото става възможно?
Салам отвори и друга врата – тази към евентуални разговори с Израел. Подчертавайки, че преговори не означават признание, той всъщност каза нещо важно: реалността започва да измества идеологията.
Дали това ще доведе до реален диалог? Засега отговор от израелска страна няма. Но самият факт, че темата вече е на масата, показва колко дълбоко е стигнала кризата.
Ливан изглежда е стигнал до класическата ситуация „или контролираш оръжията, или те контролират“. Въпросът е дали това осъзнаване идва навреме – или просто е следващият етап от едно дълго и болезнено закъснение.
