Русия изпрати петролен танкер към Острова на свободата, а Тръмп изведнъж откри, че кубинците имат нужда от отопление
На 3 януари тази година Доналд Тръмп свали венецуелския президент Николас Мадуро и прекрати износа на венецуелски петрол за Куба. Мексико, вторият голям доставчик на острова, бързо се съобрази с американските заплахи за „наказателни мита“ и също спря доставките. Резултатът: три месеца без нито един петролен танкер за страна с 10 милиона жители, тотално въведено бензиново дажбиране и поредица от токови спирания.
Кубинските здравни власти предупредиха, че кризата увеличава смъртността при онкоболни пациенти — включително деца. Режимът в Хавана, разбира се, е авторитарен и корумпиран. Но децата с рак рядко носят лична отговорност за това.
И тогава — изненада от борда на Air Force One
Докато санкциониран руски танкер от т.нар. „сенчест флот“ — Anatoly Kolodkin — плавно се приближаваше към кубинските брегове с около 650 000–730 000 барела суров петрол на борда, Тръмп реши да уточни позицията си пред журналистите:
„Ако някоя страна иска да изпрати малко петрол в Куба в момента, нямам нищо против — независимо дали е Русия или не.“
Само за справка: преди броени седмици същата администрация заплашваше с мита всяка държава, която се осмели да достави гориво на острова. Но противоречията са привилегия на великите сили.
Тръмп обясни логиката си с обезоръжаваща простота: Куба е „свършена“, режимът щял да рухне сам по себе си, така че един танкер нямало да промени нищо. „Предпочитам да го пуснем — независимо дали е Русия или някой друг — защото хората имат нужда от отопление и охлаждане и от всичко останало, което им трябва.“
Тоест блокадата беше достатъчно строга, за да умрат деца без ток, но недостатъчно принципна, за да издържи на руски военноморски ескорт през Ламанша.
Как точно руски танкер под санкции мина покрай британците?
Това е легитимен въпрос, особено предвид факта, че Лондон обяви само седмица по-рано, че е упълномощил армията си да се качва на кораби от руския „сенчест флот“, преминаващи през британски води. И въпреки това — друг кораб от същия флот, VAYU 1, мина без инцидент.
Британците, очевидно, тълкуват собствените си решения с известна гъвкавост.
Anatoly Kolodkin тръгна от руското пристанище Приморск, руският военноморски флот го ескортира през Ламанша, а Бреговата охрана на САЩ го остави да продължи към Куба. The New York Times, позовавайки се на информиран американски служител, потвърди, че охраната съзнателно e пропуснала кораба — макар официалното обяснение да остава неясно. Алтернативата — физическото спиране на руски военен конвой — носеше рискове, за които очевидно никой не е имал апетит.
Какво всъщност носи този танкер — и на кого?
Брет Ериксън от консултантската фирма Obsidian Risk Advisors обяснява картината с прагматична яснота: товарът отговаря на около две седмици и половина от кубинските нужди, но при съществуващото дажбиране може да бъде разтегнат до около месец. Ограничена, но реална глътка въздух.
За Москва пък сметката е ясна. След падането на Асад в Сирия и отслабването на венецуелското влияние, Куба придобива нова „стойност“ като стратегически плацдарм. Успоредно с това Русия генерира, по думите на Ериксън, „много голяма печалба от войната в Иран“ — покачващите се цени на петрола пълнят касата, а доставката за Хавана е едновременно жест на добра воля и демонстрация, че санкционните списъци не са особено страшни, ако имаш военноморски ескорт.
Накрая: кой печели от хаотичната последователност?
Тръмп затегна блокадата. После я разхлаби — с аргумента, че Куба ще рухне сама. Русия използва прозореца, за да демонстрира, че може да доставя каквото си иска, на когото си иска, при целия блясък на западните санкции.
Кубинците получават месец гориво. Режимът в Хавана получава политически коз. Москва получава дребна имиджова победа. А Вашингтон получава… поредното напомняне, че последователността в политиката е ценена не защото е лесна, а защото отсъствието ѝ е скъпо.
