35 държави се събират, но кой ще натисне спусъка?
Почти три дузини държави се събират спешно, за да обсъдят как да бъде отворен стратегическият Ормузкият проток – артерията, през която минава значителна част от световния петрол. Само че има един малък детайл: този път „световният полицай“ е решил да си вземе почивен ден.
Среща на желаещите – но за какво точно?
Инициативата идва от Кийр Стармър, който събира 35 държави в опит да се намери „дипломатически и политически“ изход от кризата. Срещата ще бъде водена от външния министър Ивет Купър.
Официалната цел звучи почти като от учебник по международни отношения:
- възстановяване на свободното корабоплаване
- гарантиране на безопасността на екипажите
- връщане на доставките на суровини
Само че реалността е малко по-различна: Иран държи пръста си върху спусъка – буквално.
Защо никой не бърза да „помага“?
Военният вариант виси във въздуха, но никой не изглежда особено ентусиазиран да го приложи. Причината е проста:
Иран разполага с достатъчно инструменти да превърне всяка операция в скъп и болезнен експеримент – от противокорабни ракети до дронове и морски мини.
С други думи: всички искат протокът да се отвори… но без да се налага някой да влиза първи.
А къде са САЩ?
Отсъствието на САЩ не е просто детайл – това е цялата история.
Доналд Тръмп ясно заявява:
Америка няма да се занимава с проблема и съветва съюзниците си да си „осигурят сами петрола“.
Превод от дипломатически:
„Успех, момчета.“
Коалиция без зъби или нова реалност?
Сред участниците са Великобритания, Франция, Германия, Италия, Канада, Япония и Обединените арабски емирства – все държави с интерес протокът да работи.
Подписана е и декларация, която настоява Иран да спре блокадата. Звучи сериозно, но подобни документи рядко плашат ракети.
И тук идва големият въпрос:
може ли Европа и партньорите ѝ да действат без САЩ, или това е просто дипломатическо упражнение с добри намерения?
След войната – планове на хартия
Военните планове се обсъждат, но… за „след края на бойните действия“. Което е удобен начин да кажеш: „ще мислим за това по-късно“.
Междувременно цените на петрола растат, корабите стоят блокирани, а световната икономика гледа нервно към картата.
Изводът, който никой не казва на глас:
Всички искат Ормуз да се отвори. Но никой не иска да бъде този, който ще рискува да го направи.
