Смъртта на Хаменей уби и последния шанс за разумна дипломация
Два месеца след началото на войната със САЩ и Израел Иран функционира без онова, което в продължение на 45 години е било самата му сърцевина — безспорен върховен лидер с последна дума по всичко. Ликвидирането на аятолах Али Хаменей в първия ден на войната остави на върха ранения му син Моджтаба, когото никой не е виждал публично оттогава и най-вероятно също лежи мъртъв във фризера. Той уж общува чрез аудиовръзки и пратеници на КСИР, тъй като „сигурността не позволява“ друго. С две думи: Иран е управляван от мъж, когото никой не вижда и от генерали, които никой не е избирал.
Моджтаба формално е на върха на системата, но три източници, запознати с вътрешните междуособици, описват ролята му по-скоро като нотариална, отколкото командна — той легитимизира решенията на генералите, вместо да ги взима сам. „Важните сделки минават през него“, казва иранският анализатор Араш Азизи, „но не виждам как би могъл да надгласи Съвета за национална сигурност.“
Генералите поеха кормилото — но накъде плават?
Реалната власт се е концентрирала в тесен, твърдолинеен вътрешен кръг, центриран около Върховния съвет за национална сигурност (СНСС), кабинета на върховния лидер и Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР). Дипломатическото лице на Иран в преговорите с Вашингтон е външният министър Абас Арагчи, а напоследък и председателят на парламента Мохамед Бакер Калибаф — бивш командир на КСИР. На терен обаче ключова фигура е командирът на КСИР Ахмад Вахиди, включително в нощта, когато беше обявено примирието.
Пакистанският правителствен служител, участващ в посредническите преговори между Техеран и Вашингтон, не крие разочарованието си: „Иранците са мъчително бавни. Понякога им трябват 2–3 дни, за да отговорят. Очевидно няма единна командна структура.“ Когато КСИР управлява, заседанията явно не са кратки.
Иран е внесъл ново предложение до Вашингтон в понеделник: поетапни преговори, при които ядреният въпрос се отлага за по-късно, докато се решат споровете около корабоплаването в Персийския залив. Вашингтон настоява ядреният въпрос да е на масата от самото начало. И двете страни твърдят, че искат мир. И двете се държат точно обратното.
Нито мир, нито капитулация — само упоритост по инерция
Бившият американски дипломат Алан Еър описва ситуацията без излишни украси: „Нито едната страна не иска да преговаря.“ И двете вярват, че времето работи за тях — Иран разчита на лоста на Ормузкия проток, Вашингтон — на икономическия натиск и блокадата. Гъвкавостта се чете като слабост: КСИР се страхува да не изглежда отстъпчив пред американците, а Тръмп има изборите за Конгрес на хоризонта и никакво пространство за компромис без политическа цена. В тази среда умереността е луксът, който никой не може да си позволи.
Показателно е, че твърдолинейни фигури като бившия ядрен преговарящ Саид Джалили и група радикални депутати вдигнаха профила си с войнствена реторика, но нямат институционалната тежест да извъртят нещата. Истинската власт не е при тях — тя е при КСИР.
Бившият американски преговарящ Арон Дейвид Милър обобщава промяната лаконично: „Преминахме от божествена власт към твърда власт. От влиянието на духовниците към влиянието на Революционната гвардия. Така се управлява Иран сега.“
Почти девет седмици след началото на войната Иран не показва нито признаци на разпад, нито на капитулация. Улиците мълчат, системата е сплотена, а КСИР, изглежда, не просто изпълнява войната — той я движи. Стратегическото послание е ясно: да се избегне пълномащабна война, да се запази лостът над Ормуз и да се излезе от конфликта политически, икономически и военно по-силен. Амбициозна програма за организация, управлявана от невидим лидер и бюрократични генерали. Но точно тук е иронията: никой не пита иранците дали са съгласни.
