Малката страна, която реши да спре да яде от лопатата на Кремъл
Случва се нещо, което преди година звучеше като политическа фантастика: Армения — дългогодишен сателит на Москва, член на ОДКБ, домакин на руски военни бази — методично и съвсем съзнателно скъсва с руската орбита. Не с думи, а с конкретни инфраструктурни и транспортни проекти, с нови регионални партньорства и с изборни резултати, които Кремъл не успя нито да купи, нито да фалшифицира.
Изборите, които Москва „спечели“ — по собствената си логика
На последните парламентарни избори в Армения, партията на Пашинян „Граждански договор“ получи 49,82% при избирателна активност от 58%. Руската пропаганда незабавно обяви, че това е почти провал — „под 50%“, „нелегитимен резултат“, „народът не го иска“.
Проблемът? На изборите в Русия през 2021 г. „Единна Русия“ получи абсолютно същите 49,82% — но при по-ниска активност от 51%. Тогава същата пропаганда го представи като „съкрушителна победа на Путин“.
Два идентични резултата. Два напълно противоположни извода. Математиката в Москва очевидно работи на смени.
Кой ще обясни на царя защо планът не работи?
Зад кулисите на Кремъл вече се задава неудобният въпрос: кой носи отговорност за поредния провал? Отговорът сочи към Сергей Кириенко — човекът, натоварен с „електоралните операции“ в чужбина. За последната година той успял да осигури „нужния резултат“ само в България. В Румъния — провал. В Молдова — провал. В Унгария — провал дори при Орбан, когото подкрепяха едновременно и Москва, и Вашингтон.
Един бивш кремълски стратег формулира проблема с хирургическа точност: „Излиза, че онези, които Русия подкрепя, не могат да спечелят. Или Москва подкрепя грешните кандидати, или самата връзка с Русия вече е електорална тежест.“
Добре дошли в новата реалност, при която руската подкрепа е като целувката на смъртта на балотажа.
Защо Армения се обърна и има ли път назад за Москва?
Отговорът е прост и жесток: Русия изостави Армения в най-трудния момент.
Когато Азербайджан ликвидира Нагорни Карабах, руските бази не реагираха. ОДКБ не се задейства. Съюзническите задължения се оказаха декоративна хартия, защото Москва беше твърде заета с „невойната“ си в Украйна и не можа дори да имитира ролята на гарант.
Арменците направиха единствения логичен извод: ако по-големият брат не може да те защити, но продължава да те командва — от такова родство трябва да се дистанцираш.
Сега Кремъл опитва познатите лостове: газов шантаж, информационни атаки, залагане на „свои хора“ вътре в страната. Резултатът е обратен. Заплахите от Москва вече не се възприемат като предупреждение от по-голям съюзник, а като истерия на бивш господар, на когото му убягва последната нишка контрол.
Какво остава на Путин — и трябва ли да се страхуваме от отговора му?
Остава само един „инструмент“ — и той е твърде луд дори за Кремъл
Теоретично спирачката на евроинтеграцията на Армения може да се постави само по един начин: директна военна намеса — танкове, ултиматуми, насилствен демонтаж на власт и окупация „под предлог за защита на рускоезичното население“. Същият сценарий, изпробван другаде.
Но дори Кремъл в сегашното му състояние трябва да осъзнава цената: военна операция срещу Армения не би означавала „възстановяване на влиянието“ — тя би означавала разписка, че Москва вече няма нито съюзници, нито аргументи, нито бъдеще в съседното пространство. Само заплахи и рефлексът да чупи нещата, преди да ги изпусне.
Путин изграждаше сфера на влияние с десетилетия. В крайна сметка я превърна в зона на отблъскване. Армения не просто се обръща към Европа — тя се отдалечава от токсичен покровител, който първо я изостави в трудния момент, а после започна да я заплашва за дързостта да оцелее без него.
Лавров — арменец по произход, препасан в руско знаме — се беше заканил на Ереван със „съдбата на Украйна“. Армения, изглежда, е приела предупреждението насериозно — и е решила да бяга в точно обратната посока.
