Докато на границите на Финландия се трупат около 15 000 руски военнослужещи, а президентът на страната Александър Стуб спокойно отбелязва, че Русия едва ли ще нападне, в Киев анализаторите вече имат готов отговор защо Кремъл предпочита да трупа войски, вместо да ги изпраща напред. Според съветника на украинския президент Михайло Подоляк, отговорът е прост: страх. Не страх от член 5 на НАТО, а най-обикновен, екзистенциален страх, че всеки нов фронт ще доближи окончателния колапс на украинското направление.
Защо Путин трупа войски, но не атакува?
Версията на западните „елити“, че Москва уж изчаква, преди да провери реакцията на НАТО по член 4 и 5, изглежда трогателно наивна. Дроновете вече летят над суверенно въздушно пространство, провокациите се случват ежедневно, а реакцията на същите елити е до болка позната – да не дразним Русия с твърд отговор, че може да се разсърди още повече. Литовското министерство на вътрешните работи вече предупреди за подготвяни провокации, а както показва опитът, такива предупреждения обикновено предшестват реални инциденти, не просто хипотетични сценарии.
Истинската причина, по която Кремъл не разтваря фронта, е елементарна сметка: ако се разтегне на повече направления, Украйна няма да пропусне момента да го довърши там, където вече е отслабен. Затова ударите по руска военна инфраструктура продължават – не като жест на добра воля, а като начин да се намали способността на Москва да поддържа терора срещу цивилното население на украинските градове.
„Рестартът“ с Кремъл – колко пъти може да се счупи едно и също нещо?
Всяка нова американска администрация, изглежда, идва на власт с дълбокото убеждение, че досега просто никой не е говорил правилно с Русия. Образът на руския режим в съзнанието на западните преговарящи остава някъде между карикатурен генерал от стар филм за Джеймс Бонд и бизнесмен, който уж само иска да търгува спокойно. Реалността е малко по-различна: бизнесът на путинския елит служи основно за издържане на семейства и любовници на Запад, докато същите пари финансират убийства на самия Запад – чрез спецоперации като отравянето на Скрипал или чрез директни военни нахлувания в Грузия, Сирия и Украйна.
Резултатът от поредния „рестарт“ е видим – ескалация както в Украйна, така и в Близкия изток. Колкото повече се говори за нормализация с режим, който открито убива цивилни и не получава за това никакви последствия, толкова повече насилието срещу гражданско население се превръща в легитимен инструмент на политика, а не в престъпление.
Иран и Русия – двама близнаци по терор
Партньорството между Москва и Техеран отдавна е надхвърлило етикета „проксита“. Иранският режим и КСИР водят срещу страните от Персийския залив абсолютно същата война, която Русия води срещу Украйна – с една и съща логика на изнудване: ако удариш военен обект, в отговор ще пострада цивилно население. Същият „Искандер“, който убива украински граждани, има своя иранска версия, насочена към съседите в Залива.
Украйна вече е предложила на американските партньори пълна „експертиза“ по темата – как изглежда тази стратегия отвътре и как се защитава цивилно население от подобна логика на война. Дали Вашингтон е готов да я приеме, е друг въпрос – особено след десетилетия на търсене на „бързи решения“ на Близкия изток, чийто резултат днес е пред очите на всички.
Патовата ситуация с Лукашенко
На беларуското направление преговорите с режима на Лукашенко засядат в момент, в който трябва да се вземат фундаментални решения за бъдещето на икономиката на страната. Проблемът е прост: Лукашенко не е субект, който решава нищо съществено – той е фигурант на територия, която реално принадлежи на Путин, с Китай като икономически фон. Когато администрацията на Тръмп сяда да преговаря, мислейки, че държи силна ръка и вече прокарва коридор до Клайпеда за транзит на торове, реалните играчи – тези, които смятат тази територия за своя собствена – просто блокират решението.
Същата логика важи и за идеята да се затвори Ормузкия проток и да се таксуват всички, които искат да минат през него, докато се влияе на цените на петрола. На теория звучи внушително. На практика светът извън класната стая работи малко по-различно.
Цената на сделките с лошите момчета
Подоляк е категоричен: всеки път, когато преговарящ влезе в разговор с ясна цел, не я постигне, а след това обяви, че „почти сме на финала на добра сделка“, крайната цена само се покачва. Думата „сделка“ вече се превръща в ругателство – защото зад нея все по-често стои не компромис, а узаконяване на насилие срещу цивилни. А когато режими, които открито обявяват намерението си да убиват гражданско население, биват канени на масата за преговори вместо на масата за обвинения, резултатът е предсказуем: отдалечаване на държави от традиционните им съюзи, окончателна загуба на доверие към досегашните „лидери на свободния свят“ и появата на нови силови центрове – не само около Китай.
