Пентагонът имаше план. Тръмп реши, че ще мине и без него. Не мина.
Когато американският сенатор-републиканец Линдзи Греъм — признат „голям приятел на Израел“ и човек, смятан за близък до Доналд Тръмп — предложи публично Съединените щати просто да „завземат Ормузкия пролив“ и после да таксуват корабите за преминаване, за да покрият разходите си, реакцията на аналитичните среди беше смесица от уважение към смелостта и снизхождение към наивността. Защото Пентагонът нито чакаше тази идея, нито я беше изпуснал от поглед. Военното министерство на САЩ разполагаше с готов, детайлно разработен план за поставяне на пролива под американски контрол — и то отдавна преди 28 февруари, когато Тръмп обяви началото на военната операция срещу Иран.
Планът предвиждаше завземане на стратегическите острови в Ормузкия пролив: на първо място Кешм — най-големият ирански остров в залива — след това Сирик, Дадак и няколко по-малки, включително спорните с Обединените арабски емирства острови Абу Муса. За реализирането му бяха изпратени два експедиционни морски отряда, елементи на 82-ра въздушнодесантна дивизия и части от 110-а планинска пехотна дивизия — защото операцията предвиждаше и завземане на брегова ивица на самата иранска територия, източно от Бандар Абас.
Планът съществуваше — само решимостта не беше достатъчна
Тръмп, по всичко личеше, е разчитал на нещо по-елегантно: бърз колапс на иранския режим, след като Израел ликвидира ръководството на Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР) и военното командване. Планът за Ормузкия пролив стоеше на рафта като запасна опция — не защото не се е знаело какъв е залогът, а защото президентът предпочита бързи резултати пред сложни операции с неопределен времеви хоризонт. Командващият Централното командване на армията на САЩ адмирал Брад Купър и неговите планировчици са знаели отлично, че Иран може да затвори пролива. Те са имали план за това. Проблемът е, че Тръмп е получил разрешение за него, но в последния момент е решил да спре.
Причините за отстъплението не са военни, а политически. Завземането на Ормузкия пролив би означавало практически безсрочен ангажимент: Иран не би капитулирал, а щеше да обяви поредния „вечен джихад“ — практика, с която режимът на аятоласите е добре запознат. Пред американците щяха да стоят две алтернативи: да продължат до събаряне на режима по военен път, или да признаят поражение. Нито едното, нито другото изглеждаше атрактивно в предизборна година. Тръмп спря. Иранците забелязаха. И взеха ключа.
Сега Ормузкият пролив функционира като финансов лост в ръцете на Техеран — не ядрена бомба, но изключително ефективен инструмент за изнудване, който режимът ще „дои до последно“, по израза на анализаторите. Вероятният сценарий: вълни от провокации, последвани от временно затихване, продължаване на преговорите с по-60 дни — Тръмп вече намекна за тази опция от борда на президентския самолет, в стил „а защо пък не?“ По-сериозните решения вероятно чакат ноемврийските конгресни избори.
Защо кюрдската карта се оказа блъф?
Успоредно с хормузкия план Вашингтон залагаше и на друга козова карта: въоръжени отряди на иранските кюрди, базирани в иракски Кюрдистан, трябваше да навлязат в Иран и да дестабилизират режима отвътре. Тръмп дори публично оговори, че оръжие е доставено. Проблемът е в конкретното оръжие и в конкретния получател.
Израел — не Вашингтон — е истинският въоръжител на кюрдските формирования. Голяма част от доставеното им въоръжение всъщност идва от трофеите, иззети от Хизбула в Ливан след септември 2024 г.: стрелково оръжие, гранатомети, противотанкови ракети, преносими зенитни ракетни комплекси. Оръжие има. Волята за мащабно настъпление — по-малко. Кюрдските отряди в планините са партизански формирования по характер; те контролират отделни села и устройват засади, но не са в състояние да свалят режим, разполагащ с около 2,5 милиона въоръжени, тежко екипирани бойци в две паралелни армии — редовната и КСИР.
Решаващата пречка обаче дойде от сдружника на Тръмп — турският диктатор Реджеп Тайип Ердоган, чиято „лична неприязън“ към кюрдите е от рода на нещата, за които дори не се полага анализ. Беше предвидимо от самото начало, че Анкара ще блокира всяка операция с кюрдско участие в близост до Иран. Вашингтон — или поне Тръмп — изглежда не го е предвидил. Планът за смяна на режима в Техеран чрез кюрдски партизани е заченат в розовоочилати очаквания и е роден мъртъв.
Ливан на ръба: Хизбула е ранена, но не е обезоръжена
Ситуацията в Южен Ливан прилича на натоварена пружина. Хизбула е понесла удари, сравними по мащаб с катастрофа: над 10 000 убити, тежко ранени и дезертирали бойци по собствените признания на нейния лидер Наим Касем; унищожени командни структури; ликвидирано военно ръководство; загубени опорни пунктове и укрепени райони в Южен Ливан. Израелски безпилотни летателни апарати продължават ежедневно да ликвидират по трима, петима, понякога седем бойци. Хизбула гледа на тази ситуация като на нетърпима — и е готова да го заяви.
Зад публичните демонстрации на сила стои обаче друга реалност: организацията вече не разполага с капацитета, с който влезе в конфликта преди 7 октомври 2023 г. Тя не може да превземе Бейрут, не може да разгроми ливанската армия, не може дори да защити изцяло собствените си райони. При демонстрациите в ливанската столица, организирани от поддръжниците й, бяха развети жълти знамена на Хизбула, флагове на Ислямска република Иран и черно-зелено-бели знамена на иракската шиитска милиция Катаиб Хизбула — всичко, само не и ливанският кедър. Ливанският министър на отбраната заповяда да бъдат сменени с плакати с ливанския флаг. На следващата нощ активисти на Хизбула изгориха новите плакати.
Дипломатическото измерение усложнява картината допълнително. Израел и Ливан подписаха рамков меморандум за мир под американска егида, в който е записано изрично правото на израелски войски да остават в зоната за сигурност и да продължават да унищожават инфраструктурата на Хизбула. Иран поиска незабавен график за изтегляне на израелски войски от ливанска територия — условие, несъвместимо с подписания документ. Взривният потенциал е очевиден.
Паралелно разузнаването на Израел и американското ЦРУ охраняват ливанския президент Джоузеф Аун и премиера на страната, получавали преки заплахи за живота им от страна на Хизбула. Командващият Централното командване адмирал Брад Купър пристигна в Израел и посети ливанска територия, за да инспектира двата пилотни района, в които ливанската армия трябва да прочисти инфраструктурата на Хизбула. Съвпадението с поканата към командващия ливанската армия да подаде оставка — отправена от самия президент — едва ли е случайно.
Ливанската армия: добра форма, слаб дух
Въоръжаването и обучението на ливанската армия е записано като ключов ангажимент в американско-ливанския меморандум. Процесът вече тече: Пентагонът е доставил стотици хъмвита, бронетранспортьори М113 и разнообразна техника, французите са дали многоцелеви хеликоптери. Армията има форма, има заплата — макар и скромна, поради което много войници и младши офицери си намират допълнителна работа: охрана на нощни клубове в Бейрут, охрана по договор, малък бизнес. Нещо като България от деветдесетте.
Но истинският проблем е извън каталозите с военна техника. По думите на Наполеон две трети от победата е боен дух, само една трета е оръжие и снабдяване. Ливанската армия има командир, за когото главното е „всичко да е спокойно“. Армия с такъв приоритет не воюва срещу никого — нито срещу Хизбула, нито срещу Израел. За да се превърне в реална бойна сила, тя се нуждае от ново ръководство, от хора, мотивирани да прочистят Хизбула и от сериозна вътрешна реорганизация. Оптимистите дават пет години. Скептиците — десет до дванадесет. Всички са единодушни, че израелската армия обосновава присъствието си в зоната за сигурност за дълго.
