Точно преди 50 години, в нощта на 3 срещу 4 юли 1976 година, четири товарни самолета „Херкулес“ се приземиха в пълен мрак на летище Ентебе в Уганда. На борда им нямаше нищо по-екзотично от черен мерцедес и няколко десетки израелски командоси, тръгнали да върнат живи 106 заложници, отвлечени седмица по-рано. Операцията продължи по-малко от час. Последствията от нея се усещат и днес — включително в Газа, макар диктаторите по света упорито да отказват да си вземат поука.
Отвличането: как един полет от Тел Авив се превърна в геополитическа драма без думата „геополитика“
Всичко започва на 27 юни 1976 година, когато терористи от „Народния фронт за освобождение на Палестина“ и западногерманската организация „Революционни клетки“ отвличат самолет на „Ер Франс“, летящ от Тел Авив за Париж с междинно кацане в Атина. На борда има 106 пътници, а похитителите пренасочват машината към летище Ентебе в Уганда, изисквайки освобождаването на терористи, задържани в няколко страни, и заплашвайки да убиват заложници, ако крайният срок изтече. На борда първоначално са били над 240 пътници — по-голямата част от неизраелските заложници по-късно са освободени, докато израелците и евреите остават задържани, в сцена, чиято символика не се нуждае от коментар.
Диктаторът на Уганда по онова време, Иди Амин, не просто позволява на терористите да ползват летището му — той лично се появява пред заложниците, произнася речи и се държи като домакин на нещо средно между конференция и заложническа криза. Историята не е запомнила добри думи за гостоприемството му.
Седмица нерви в Тел Авив: преговори или спасителна операция?
Разсекретените наскоро документи от Държавния архив на Израел разкриват колко мъчително е било решението на тогавашния премиер Ицхак Рабин. На 1 юли 1976 г., четири дни след като правителството научава за отвличането, началникът на Генералния щаб Мота Гур казва на Рабин без заобикалки, че армията всъщност не е подготвена за операция в Ентебе. Рабин, самият той бивш началник-щаб, дори сравнява идеята за спасителна акция с провалената американска операция в залива на Свинете от 1961 година — сравнение, което едва ли е вдъхвало оптимизъм.
Правителството действа на два фронта едновременно: води преговори чрез Франция с „президента“ на Уганда, докато паралелно подготвя чертежи на летището и придвижва транспортни самолети към Кения, готови за нощен нападателен удар над Уганда. Преломният момент идва на 2 юли, когато Народният фронт за освобождение на Палестина отхвърля израелското предложение за размяна, заявявайки, че не вижда логика исканията на израелското правителство да бъдат изпълнени. Именно провалът на преговорите превръща фантастичния военен вариант в единствен реалистичен.
Нощта на нападението: 4000 километра тъмнина и един черен мерцедес
Малко след три следобед на 3 юли министрите одобряват операцията, а няколко минути по-късно самолетите с командосите излитат към Ентебе — на около 4000 километра разстояние. Малко след полунощ на 4 юли израелските военновъздушни сили кацат на летището, а силите на терена щурмуват терминала в дръзка операция и освобождават заложниците, отвлечени шест дни по-рано.
Хитростта с черния мерцедес — маскировка, наподобяваща автомобилния кортеж на самия Иди Амин — позволява на командосите да навлязат близо до сградата, преди угандийските войници изобщо да осъзнаят какво се случва. Израелските сили убиват всички похитители и десетки угандийски войници по време на престрелката. За по-малко от час 102 заложници и френският екипаж са освободени и на път обратно към Израел.
Успехът обаче не е безплатен. По време на нападението загиват четирима души, сред които и командирът на елитното подразделение „Сайерет Маткал“ — подполковник Йонатан „Йони“ Нетаняху, единственият израелски войник, загинал в операцията. По-късно се разбира, че пътничката Дора Блох, която се била разболяла през седмицата, е била откарана в местна болница и затова не е присъствала на летището по време на спасителната акция — угандийският режим по-късно я убива, вероятно защото Амин не понася добре да губи заложници без бой.
Защо Ентебе все още боли — и защо Амин не се радваше на овациите
Операцията, първоначално наречена „Гръмотевичен удар“, а по-късно преименувана в чест на загиналия командир на „Операция Йонатан“, бързо се превръща в легенда. За Израел тя е възприета като огромен успех само четири години след като всичките девет израелски заложници загинаха при провалена германска спасителна операция по време на Олимпийските игри в Мюнхен през 1972 година.
Не всички обаче ръкопляскаха. Операцията беше остро критикувана от Амин и Организацията на африканското единство — предшественика на днешния Африкански съюз — които я определиха като нарушение на угандийския суверенитет, особено предвид твърдението на Уганда, че активно посредничи за „освобождаването“ на заложниците. Странно е колко бързо суверенитетът на един диктатор, приютил терористи, се превръща в свещена неприкосновена ценност — но пък такава е логиката на автократичните режими по света и тогава и днес.
Дори самият Рабин не се е поддавал на евфория. В една от разсекретените бележки той пише, че операцията е извънредно постижение, но проблемът не приключва, тъй като тероризмът продължава да действа, а какви други изпитания ще донесе, все още не е ясно. Формулировка, която звучи обезпокоително актуално и половин век по-късно.
Половин век по-късно: сянката на Ентебе пада върху Газа
Документите бяха разсекретени именно докато Израел продължава да преживява последствията от кризата със заложници, започнала с водената от Хамас атака на 7 октомври 2023 година, при която загинаха около 1200 души, а 251 бяха отведени в Газа. Разликата между 1976 и 2023 е болезнена — тогава кризата продължи седмица и завърши с триумфален полет към дома, докато настоящата продължава с години и далеч не толкова кинематографичен завършек.
Ентебе остава символ на това, че преговорите с терористични организации рядко водят до добър край без насочен военен натиск зад тях. Урок, който Хизбула и Корпусът на стражите на ислямската революция биха направили добре да си припомнят — но пък автократичните и терористичните структури рядко учат от история, освен ако не са принудени.
