„Без Украйна Русия престава да бъде империя, но с покоряването и последващото подчинение на Украйна Русия автоматично става империя.“ — Збигнев Бжежински
Анатомия на политическия екстремизъм
„Светът на Путин“ означава създаване на собствена реалност, в която диктаторът може удобно и безопасно да се разположи. Политическият философ Александър Морозов предлага концепцията за „безкрайна война“, според която войната на изтощение в Украйна остава практически безалтернативен вариант за Путин.
В скорошно интервю Морозов формулира изискванията на Путин, от които той не може да отстъпи:
- Неутралитет на Украйна
- Изтласкване на НАТО към границите от 1991 година
- Фактическо създаване на русоцентричен световен ред
Морозов смята, че безкрайната война на изтощение не е резултат, а цел на Путин. Тя държи Украйна в състояние на дестабилизация, руснаците — в състояние на постоянна мобилизация, и предотвратява интеграцията на Украйна в НАТО, като по този начин постига целите си без пълна окупация на съседната държава.
Движение назад в миналото
Войната на Владимир Путин в Украйна е „кръстоносен поход“ на целия руски народ назад в миналото. В това ускоряващо се движение назад отминават цивилизационни блага и ценности: демократични принципи и толерантност, либерални подходи към решаването на икономически и социални проблеми, религиозно разнообразие, модернизирано образование.
За Путин съществуването на Украйна хвърля предизвикателство към великодържавния наратив на Москва. Съседната страна, излязла от същата клоака, се движи все по-бързо в противоположна посока, а нейният смел народ еднозначно показва, че не е никакъв брат на руснаците, и защитава своя път с последни сили.
Режим на лъжата и манипулацията
За да обсъждаме честно случващото се, трябва да спрем да играем на „дипломатически тънкости“ и да наречем кремълския режим „политически екстремист“, смята Морозов. Това не е темперамент или „твърд стил“, а метод на управление и дори дипломация: обещанията се превръщат в разходен материал, нормата — в декорация, а фактът — в пластилин.
Характерна сцена е запечатана в Пратика ди Маре на 28 май 2002 година: след учредителното заседание на Съвета Русия–НАТО, стоейки до Силвио Берлускони и генералния секретар на НАТО лорд Робъртсън, Путин заявява, че „Украйна е суверенна държава и има право самостоятелно да решава въпроса за присъединяването към НАТО“. Днес тази позиция е обърната: „НАТО до границите от 1997 г.“ е обявено за причина за война.
Екстремизмът се проявява и в демонтажа на многостранните споразумения-предпазители: излизането на РФ от Съвета на Европа и Европейската конвенция за правата на човека, спирането на участието в Договора за стратегическите настъпателни въоръжения, отказът от международни конвенции, включително Конвенцията против изтезанията.
Русия не е СССР: цифри и обида като мотор на агресията
Ритуалът на подмяната е прост: наследникът на СССР трябва да бъде само велика държава. Но фактите са безстрастни: в Русия днес живеят около 140 милиона граждани, а по независими оценки, с оглед емиграцията и статистическите трикове — възможно е да са много по-малко: 120 милиона.
За сравнение: Пакистан има почти 260 милиона (и също е ядрена държава), Бразилия и Нигерия — над 210 милиона, Бангладеш — около 170 милиона. Изображението на картите на огромната Русия също заблуждава: проекцията на Меркатор надува северните ширини, но „гигантската“ Русия всъщност е почти два пъти по-малка от Африка.
Гигантските простори не са предимство, а проклятие на Русия, лишаващо я от свързаност и безкрайно повишаващо разходите за инфраструктура. Ако се изхожда от простия принцип — държавата съществува за хората, а не хората за държавата, главният индикатор за икономическа сила е БВП на глава от населението. В Русия той вече е по-малък от съседния Казахстан — с 500 долара.
Когато Русия беше поканена на „голямата маса“ — първо във формата на Седморката (Г-7), която почти стана Осморка, след това в Съвета „Русия–НАТО“ — това беше направено по инерция: като наследница на СССР, а не като равна по влияние държава. Но много бързо се оказа, че зад тази маса седят страни с дълбока история на политически опит, с икономики несъизмеримо по-мощни, с технологично влияние, което Русия не може да предложи.
В реалния разговор за глобални инвестиции, правила на търговията или институционални промени Путин нямаше какво да каже, защото РФ седеше на табуретка сред кресла.
Именно оттук израсна неговата обида: пуснали са го на масата от уважение към паметта, но той се оказа беден роднина, не предлагащ на света нищо освен заплахи. Това чувство за собствена несъстоятелност стана мотив за екстремистката стратегия на Кремъл — да компенсира отсъствието на реален принос към цивилизацията чрез разрушаване на правилата и дестабилизация.
Експроприацията като политика
Войната дава много плюсове на автокрацията, но именно тази война в Украйна поддържа путинския режим чрез създаване на неочаквани икономически и политически стимули както за елитите, така и за населението. Цялата тази идеологическа тръшкалня за „руски мир“ и създаване на Новорусия имат ясна мотивация за Путин: само развързвайки войната той можа легитимно да изтласка западния бизнес от Русия и да отнеме най-добрите активи.
Национализацията на чуждестранни активи, според изчисленията на Йейлския университет на стойност над 50 милиарда долара, обогатява лоялистите на Кремъл и директно финансира военните усилия. Владислав Иноземцев нарича това „грабежът на столетието“ и оценява стойността на отнетите активи на 120-170 милиарда долара.
Тази определяна от войната икономика, правилно наречена от Иноземцев „смъртномика“, поражда „капан на лоялността“: елитите, обогатени чрез конфискувани активи и военни договори, рискуват да се окажат в загуба, защото ако цивилизованият свят принуди РФ да прекрати войната, ще последват репарации и реституции — крахът на цялата настояща система.
В XXI век изглеждаше вече невъзможно държава с един указ да може да отнеме имуществото на глобални корпорации и да обяви това за „политика“. Но именно това стана норма в путинска Русия: под „временно управление“ преминаха активи на транснационални корпорации от „недружествени страни“ като Fortum, Air Liquide, Danone, Carlsberg и други.
Всяко участие в конвенции означава не само права, но и задължения: защита на правата на собственост, компенсация на щети, изпълнение на решения на международни съдилища. Именно това Путин избягва, излизайки от Съвета на Европа, спирайки договори за въоръжения, отказвайки се от конвенции за правата на човека. Всяко излизане сваля от него задължения и отваря възможности за нови експроприации.
Западният императив: радикални мерки за оцеляване
Морозов настоява, че днес е необходим радикален отговор на Запада към геополитическите химери на Кремъл. Предлага се разполагане на авиация на НАТО в Румъния и прикриване на небето над Украйна, създаване на единно киберкомандване и разрушаване на дезинформационните мрежи на Кремъл, директно нападение над сенчестия флот на Русия.
Войната в Украйна стана определяща битка за международния ред, основан на общоевропейски ценности. Европа трябва да демонтира военната машина на Русия, да разобличи конфронтационния характер на нейния псевдоалианс с глобалния юг и да неутрализира кибер и дезинформационните й кампании.
Невъзможността на мира
Режимът, построен на лъжата и на снемането на цивилизационни табута, не може да спре войната, без да разруши себе си. Цялата му логика се крепи на експроприация и разрушаване на норми: всяка стъпка към мир би означавала завръщане в институционално поле, където действат права на собственост, реституция и компенсации.
Войната в Украйна създаде ново поколение хора, които изискват своя дял именно от властта. Те казват, че са защитавали Кремъл, сражавали са се за запазване на режима, и сега имат „законни“ претенции за възнаграждение. Путин се оказва техен длъжник. Той е длъжен да продължи преразпределението и експроприацията, за да храни новия елит на войната.
Войната на Путин не е кампания с практически цели, а форма на съществуване на режим, който не може да съществува без война. Пред Русия има не е „особен път“, а политическа конструкция: обида, лъжа, демонтаж на правила, експроприация, износ на авторитарна норма, невъзможност за мир без външно принуждение.
Политически екстремизъм в чист вид. И колкото по-бързо светът се откаже от фантазията да „убеди“ Путин, толкова по-кратък ще бъде пътят към реална сигурност — и на границите, и вътре в собствените демокрации.
