Докато напрежението около Иран кипи като чайник, забравен на котлона, някои анализатори вече гледат към календара, а не само към ракетите. Според изследователя Бени Сабети от Института за национални изследвания на сигурността, предстоящата годишнина в страната може да се окаже не просто повод за официални речи, а потенциален тригер за разклащане на режима.
Но има една малка подробност – всички чакат един човек.
Ще дойде ли „сигналът“ от Вашингтон?
Сабети рисува доста мрачна, но и донякъде абсурдна картина: иранците, според него, буквално седят по домовете си и чакат знак от Доналд Тръмп. Не защото нямат недоволство, а защото страхът е по-силен от глада. А гладът, както знаем, не е малък мотиватор.
По думите му, проблемът е, че самият Тръмп не изглежда особено решителен. „Не стига докрай“, казва анализаторът – нещо като човек, който натиска спирачката и газта едновременно и после се чуди защо колата не върви.
Причините? Натиск отвътре. Сабети твърди, че в американските институции все още има хора от времето на Барак Обама, които „шепнат“ в ухото на администрацията и охлаждат ентусиазма за по-твърди действия срещу Техеран.
Израел действа, Америка мисли
Докато във Вашингтон се водят вътрешни дебати, Израел според Сабети не губи време. Описанията му звучат почти като сценарий за филм – удари по цели чак в Каспийско море, включително стратегически пристанища, свързани с руски доставки.
Тук контрастът е ясен: едните „дават 250%“, другите – натискат пауза.
Разпада ли се режимът или просто сменя лица?
Интересен е и другият акцент – структурата на властта в Иран. Според Сабети, върховният лидер Али Хаменей е „децентрализирал“ системата до степен, в която отделни звена могат да действат самостоятелно. Звучи като модерно управление… ако не беше свързано с въоръжени, дефакто терористични групировки.
Сравнението с Хамас не е случайно – дори при евентуален срив на режима, рискът от разпокъсани, но активни клетки остава.
И макар че елитът на режима търпи загуби, нови кадри се намират. Проблемът? Качеството. По думите на Сабети – „връщат хора от мъртвите“, но нивото вече не е същото.
Гладът срещу страха – кой ще победи?
Най-силният извод от анализа му е, че иранското общество не е пасивно, а парализирано. Хората не вярват, че протестът ще ги защити. И честно казано – трудно е да ги обвиняваме.
Сценарият, който се очертава, е прост: ако натискът отвън продължи и ако се появи ясен сигнал за подкрепа, ситуацията може да се обърне бързо. Въпросът е дали този сигнал ще дойде… или ще остане поредното „можеше да стане“.
