От години по западните столици се върти една удобна мантра: Катар е „Швейцария на Близкия изток“ – малка, богата държава, която говори с всички и посредничи, когато другите не могат. Звучи приятно. Проблемът е, че е напълно невярно.
Истинската Швейцария си е изградила репутацията с векове последователен неутралитет и с отказ да бъде част от чужди конфликти. Катар, напротив, е избрал друг път – пътят на двойните стандарти и внимателно поддържаното „балансиране“, което в действителност е чиста страна на радикалните играчи.
Доха поддържа американската военна база „Ал Удейд“, но едновременно приютява политическото ръководство на Хамас. Организира преговори в лъскави хотели, докато „Ал Джазира“ усилва гласа на ислямистки идеолози и разпространява удобни за емирството наративи. Това не е неутралитет, а държавна политика, облечена в дрехите на посредничество.
През Арабската пролет Катар подкрепяше революционерите срещу владетелите и си спечели краткотрайно влияние и дългосрочно подозрение. Не случайно през 2017 г. съседите му наложиха блокада – не на „неутрална Швейцария“, а на страна, възприемана като активен и опасен съперник.
Защитниците на Доха обичат да изтъкват, че катарците са домакинствали преговорите САЩ–Талибан и са съдействали за размяна на пленници. Но зад „успехите“ стои добре смазана система за поддържане на кризи: колкото повече заложници и терористични групи има, толкова по-незаменим става Катар. Това не е миротворчество, а бизнес модел.
Западните държави продължават да се подвеждат по този „швейцарски“ имидж – хвалят посредничеството, докато парите, медиите и дипломатическите игри на Доха усилват именно онези, които генерират нестабилност. Илюзията за неутралитет всъщност замъглява политиката и води до това, че трудните решения се делегират на посредник, който има пряк интерес кризата да не свършва.
Ако Катар действително иска престиж на посредник, трябва да приеме и отговорностите: да затвори „офисите“ на терористите, да спре паричните канали, да наложи реален контрол над „хуманитарната помощ“, която често се превръща в гориво за насилие. Засега обаче Доха е далеч от тази Швейцария, за която толкова настоява.
