Когато светът започне да се люлее, най-удобната позиция изведнъж става „това не е наш проблем“. Само че историята има неприятния навик да изпраща сметката точно на тези, които са се надявали да минат между капките.
Само преди месеци германският канцлер Фридрих Мерц нарече действията на Израел „мръсната работа на света“. Думи ясни, почти освежаващо честни. Днес същата Германия свива рамене: не сме били консултирани, не било наша работа. Политиката, изглежда, има по-кратка памет и от златна рибка.
Кога „не е нашата война“?
Отказът на европейските държави да се включат в осигуряването на Ормузкия проток звучи разумно… ако човек игнорира няколко дребни детайла. Например факта, че именно през този тесен воден коридор минава значителна част от енергията, която захранва европейските икономики.
Министърът на отбраната Борис Писториус формулира позицията още по-директно: какво щели да направят няколко европейски кораба, което Военноморските сили на САЩ не могат?
Превод: защо да рискуваме, когато някой друг ще свърши работата?
Тази логика би звучала убедително… ако светът беше устроен като абонаментна услуга, в която сигурността идва с месечна такса, платена от някой друг.
Война по избор или по необходимост?
Операция Епична ярост (или Операция Ревящ лъв) не е представена като идеологически кръстоносен поход, а като опит да се спре режим, който едновременно развива ядрени способности, балистични ракети и мрежа от терористични проксита.
С други думи – не точно туристическа инициатива.
Да се твърди, че това „не е нашата война“, изисква сериозна доза селективно мислене. Особено когато същите държави са силно зависими от стабилността на региона и от свободното движение на енергийни ресурси.
Ами ако всички решат да гледат отстрани?
Президентът Доналд Тръмп, в типичния си стил без излишни дипломатически украси, поставя въпроса просто: САЩ почти не зависят от петрола, минаващ през Ормузкия проток, докато Япония и Южна Корея – изключително. Европа също не е точно независима.
И въпреки това – ентусиазмът да се защити този жизненоважен маршрут е… меко казано ограничен.
Тук идва неудобният въпрос: ако една заплаха е достатъчно сериозна, за да разклати световната икономика, но не е достатъчна, за да предизвика колективна реакция – тогава какво изобщо би било?
Неутралитет или добре прикрито удобство?
Неутралитетът често се продава като морална позиция. В реалността обаче понякога прилича повече на стратегическо изчакване – с надеждата някой друг да понесе риска, а всички да се възползват от резултата.
Историята вече е показвала как завършват подобни експерименти. Разликата днес е, че зависимостите са по-дълбоки, а ефектите – по-бързи.
И ако въпросът „това ли е нашата война?“ продължи да доминира, следващият въпрос може да се окаже значително по-неприятен:
Когато наистина стане „наша“ – няма ли вече да е твърде късно?
