Докато в Исламабад се провеждат „мирни преговори“ без нито една от воюващите страни
Планът, за който всички се правеха, че го няма
Тридесет и един дни след началото на войната между Израел и Иран картината е достатъчно ясна, за да я види и слепец: Израел е преминал от политика на „сдържане“ към нещо значително по-прагматично — системното физическо унищожаване на иранските военни възможности. Не дипломация, не заплахи, не поредната резолюция на ООН. Просто методично елиминиране на заплахата от А до Я.
Анализаторът Давид Генделман беше нарекъл предишните сблъсъци „престрелка“. Сега се стреля с всичко.
Логиката е проста: не можеш да сдържаш режим, който произвежда ракети с промишлени темпове и е набрал арсенал от 12 000 до 15 000 балистични ракети със среден обсег — тоест такива, които физически достигат до Израел. При 200, 300 или 500 ракети в един залп никаква противовъздушна отбрана не дава гаранции. Изводът е очевиден: трябва да изчезне не само арсеналът, но и способността той да бъде попълван.
Четири завода, 88 сгради и въпросът, който никой не задава достатъчно силно
Според доклад на Washington Post, подкрепен със сателитни снимки и оценки на независими експерти, американско-израелската авиация е унищожила четири ключови обекта за производство на балистични ракети:
- Парчин — производство на ракетно гориво (без гориво ракетата е просто скъпа метална тръба)
- Хаджир — 88 разрушени сгради в комплекса
- Хаким — 19 унищожени обекта
- Шахруд — 28 разрушени строения
Всички консултирани експерти са единодушни: способността на Иран да произвежда балистични ракети с малък и среден обсег е спряна — поне докато тези обекти не бъдат възстановени.
Което ни изправя пред един реален въпрос: ще им бъде ли позволено да ги възстановяват?
Паралелно продължава и американската операция „Епична ярост“ насочена към същата инфраструктура. Ударите обхващат цялата технологична верига: от стоманодобивни заводи (чиито мощности обслужват и военни цели), през железопътни възли, до командни центрове и пускови съоръжения.
Подземните „ракетни градове“ и митологията на 300-метровата дълбочина
Иранската ракетна инфраструктура разчита на три типа системи: мобилни пускови установки (трудни за засичане), наземни пускови бази и т. нар. „ракетни градове“ — разклонени подземни комплекси с бункери, тунели и пускови шахти, залегнали на дълбочина до 300 метра.
Задачата на авиацията при тези цели е категорична: да бъдат затрупани входовете, унищожени вентилационните отвори и погребано всичко вътре. При необходимост — с тежки противобункерни бомби.
Мобилните пускови установки продължават да представляват проблем — те излизат от тунелите, изстрелват ракетата и се прибират обратно. Иран продължава да обстрелва Израел и страните от Персийския залив, включително с дронове. Балистичните ракети обаче стават все по-редки, а арсеналът — все по-изтощен.
Емиратите, или как се правят репарации за един следобед
Докато Европа от три години не може да реши какво да направи със замразените руски активи, Обединените арабски емирства разрешиха аналогичния си проблем с иранските за времето, нужно да се подпише заповед.
500 милиарда долара иранска собственост — конфискувана. Всички ирански визи — отменени, включително „златните“ инвестиционни. Всички ирански граждани — депортирани.
Тъй като ОАЕ дълги години функционираха като удобен коридор за заобикаляне на санкции — място, където пари от всякакво естество се „пречистваха“, „въртяха“ и „движеха“ — иранските активи там бяха значителни. Удобно за Техеран, докато трае. По-малко удобно, когато домакинът реши, че войната е добър повод за окончателно счетоводство.
Смята се, че ходът е съгласуван с Вашингтон, а посланието към останалите страни от залива е прозрачно: направете същото. Икономическата ситуация в Иран и без това е катастрофална — войната я влошава, а подобни конфискации ще я влошават допълнително. Ако режимът на Стражите на ислямската революция иска да продължава войната, нека поне не разчита, че съседите ще му пазят парите.
Мирната конференция, на която забравиха да поканят воюващите
В Исламабад, Пакистан, се събраха представители на Турция, Египет, Пакистан и Саудитска Арабия, за да обсъдят как да сложат край на войната. Без американци. Без израелци. Без иранци. Без когото и да е, пряко ангажиран с конфликта.
Ефектът е като пожарна среща без пожарникари, пациенти или болнични.
Самите участници признаха, че „постигането на договорeност при тези условия е малко вероятно“. За подобна откровеност трябва да им се отдаде дължимото.
Ситуацията е още по-пикантна заради саудитско-пакистанския отбранителен пакт: Пакистан декларативно оферира участие на страната на Иран, докато Саудитска Арабия се обстрелва с ирански ракети. Рияд вече задава неудобни въпроси — защо плаща за пакт, чийто партньор се държи враждебно в решителен момент?
Кой управлява Иран и все още ли е жив?
Вътре в иранското ръководство няма единство. Командването на Корпуса на стражите на ислямската революция иска война. Президентът Пезешкиан гледа на икономиката и споделя по-различна картина. Аятолах Хаменеи — официално жив, на практика невидян публично от достатъчно дълго, за да се превърне отсъствието му в тема само по себе си.
Докато вътрешните дебати продължават, а Исламабад организира мирни конференции без воюващи страни, израелската и американска авиация продължават методично по плана.
Тридесет и един дни. Четири унищожени ракетни завода. Тридесет пускови бази. И все още няколко дни до изтичането на четири-петседмичния срок, с който Тръмп скицира рамката на операцията.
По текст на Сергей Ауслендер израелския военен журналист.
