„Русофилията е тежка, наследствена, незаразна болест, която не се лекува и от която за съжаление не се умира.“
Ако някога сте се чудили защо съседът ви по анцуг на терасата гледа към изток с влажен поглед, докато пие ракия с турско мезе, не се притеснявайте – не е слънчев удар. Това е хронична русофилия. Това състояние е уникално за нашите географски ширини и се характеризира с необяснимата способност на субекта да живее в София, да пазарува в германски супермаркети, да мечтае за швейцарска заплата, но сърцето му да тупти в ритъма на руския химн.
Клинична картина
Пациентът обикновено страда от специфична форма на географска дезориентация. Той вярва, че „Москва е третият Рим“, дори когато асфалтът пред блока му напомня по-скоро за повърхността на Марс след метеорен дъжд. Основните симптоми включват:
- Селективна амнезия: Пълно забравяне на исторически факти, които не включват шпалири с цветя.
- Дигитален стоицизъм: Писане на гневни коментари във Facebook против „прогнилия Запад“, задължително от iPhone или лаптоп с американски процесор.
- Лирично разстройство: Изпадане в транс при чуване на „Катюша“, без значение дали поводът е сватба или откриване на нов магазин за авточасти.
Наследственият фактор
За разлика от грипа, русофилията не се предава по капков път. Тя се предава по биологичен път чрез „дядовото коляно“. Ако дядо ти е бил шумкарин (кокошкар), шансът да се родиш с вграден портрет на Сталин в подсъзнанието е значителен. Медицината е безсилна – тук не помагат нито антибиотици, нито почивка в Гърция. Пациентът отива на Халкидики, но през цялото време обяснява колко по-душевно е било в Сочи през 1984-та.
Парадоксът на „Матушката“
Най-забавният аспект на това заболяване е неговата имунитет към реалността. Русофилът е единственото същество на планетата, което може едновременно да мрази капитализма и да притежава три апартамента, купени с кредити от „империалистически“ банки. Той плаче за „сигурността на миналото“, докато се вози в японски автомобил, защото „руските са много здрави, ама… частите им се чакат“.
„Русофилията е като стара любовна връзка: обектът на чувствата ти те игнорира, докато ти взема парите, но ти продължаваш да му пращаш картички за 8-ми март.“
Тъй като заболяването е нелечимо, обществото е приело тактиката на „толерантното подхихикване“. Русофилът не е опасен, докато не започне да обяснява как бензинът ще стане 10 стотинки, ако само се „усмихнем малко по-широко на изток“. Дотогава, той остава жив паметник на една епоха, в която логиката е била заменена от лозунги, а любовта към родината минава задължително през любовта към една друга, по-голяма и по-студена държава.
