Докато светът трескаво брои поредната годишнина от нещо друго, Вашингтон и Техеран продължават да си разменят ракети над Ормузкия проток с постоянството на добре смазан механизъм. Президентът Доналд Тръмп стои пред избор, който звучи подозрително семпло за конфликт, натрупал вече месеци напрежение: десетдневно примирие, което да отвори отново протока, или съвместна с Израел военна кампания, чиято цел е капитулация на Техеран. Простичко, нали? Само дето никой досега не е успял да направи нещо просто с Иран.
Посредници тичат, докато бомбите падат
Катар, Египет и Пакистан вече са представили на двете страни предложение за десетдневно прекратяване на огъня, целящо да върне известен ред в протока — стратегическа артерия, през която преди войната са минавали над сто кораба дневно, а сега трафикът е свит до жалка сянка на себе си. Американската администрация уж проучва предложението и е помолила Израел да не предприема стъпки, които биха затворили дипломатическия прозорец. Същевременно обаче Пентагонът трупа изтребители и самолети-цистерни в региона — защото нищо не подготвя почвата за мир по-добре от още повече бойна авиация.
Израелски източници твърдят, че армията е в пълна готовност за разширяване на конфликта до координирана кампания в рамките на дни. С други думи: дипломацията напредва успоредно с логистиката на войната, което е доста показателно за реалните очаквания на всички страни.
Десет нощи удари и сметка, която расте
Американските военновъздушни сили удрят иранска територия вече десета поредна нощ, а Ормузкият проток остава на практика затворен въпреки многобройните декларации за неговото „отваряне“. Загинали са поне трима американски военнослужещи, а Тръмп обеща Иран да плати „многократно“ за всяка смърт — реторика, която звучи внушително, но досега не е донесла нито отворен проток, нито предсказуем изход.
Цената на петрола за кратко надхвърли 90 долара за барел, след като Иран разшири ударите си върху търговски кораби и инфраструктура в Залива. Бензинът в САЩ отново поскъпва — вече около 4 долара на галон — което е точно онзи вид вътрешнополитически подарък, от който нито един президент не се нуждае преди избори. Йеменските хуси, финансирани от Техеран и добре познати с ролята си на регионален смутител, обявиха собствена морска блокада на саудитски пристанища, отваряйки поредния фронт в конфликт, който вече трудно се побира в определението „локален“.
Може ли изобщо да се стигне до устойчиво решение?
Предложението на посредниците предвижда пълно отваряне на двата маршрута през протока — южния, през оманските води, и северния, през иранските — плюс преговори по дългосрочен режим на преминаване. Обсъжда се дори Иран да събира „разумни такси“ за морска сигурност, по модел на Малакския проток, където Малайзия, Индонезия и Сингапур таксуват конкретни услуги, а не всеки преминаващ кораб анблок. Звучи цивилизовано, стига човек да забрави, че само преди дни същата страна обстрелваше търговски съдове в същите води.
Катарският министър-председател Мохамед бин Абдулрахман Ал Тани, пакистанският началник-щаб фелдмаршал Асим Мунир и египетският външен министър Бадр Абделати са сред имената, впрегнати в спасяването на едно рушащо се разбирателство. Инерцията на преговорите обаче беше прекъсната рязко, след като ирански ракетен удар в Йордания уби най-малко двама американски военнослужещи — събитие, което Вашингтон определи като недвусмислена причина да отложи всякакво омекотяване на позицията си.
Дали Тръмп изобщо е готов да приеме поредното временно примирие?
Президентът вече нарече иранското ръководство „болни хора“ и определи по-нататъшните преговори като „загуба на време“ — формулировки, които трудно се съчетават с образа на държавник, готов да подпише поредното временно прекратяване на огъня без ясен път напред. Иранското външно министерство от своя страна потвърди, че предложенията на посредниците са получени, но предпочете да не сподели подробности, добавяйки многозначително, че въоръжените сили ще продължат да „отговарят със сила“ на американската „агресия“ — реторика, изпробвана толкова пъти, че вече звучи повече като ритуал, отколкото като политика.
Един от регионалните източници обобщи положението доста точно: Иран не може да диктува условията, но не може и да бъде игнориран. Проблемът е, че досегашният модел — удар, пауза, ново разбирателство, ново нарушение — се повтаря с точността на метроном, докато цената в цистерни с гориво, застрахователни премии и човешки животи продължава да расте. Дали десетдневното примирие ще устои по-дълго от предходните разбирателства, засега остава отворен въпрос, на който само следващите нощи над Ормузкия проток ще дадат отговор.
Режимън в Иран с нищо не се отличава от Ал Кайда, ИДИЛ и Талибаните и трябва да бъде заличен без никакви прояви на милост. Проблемът е, че Тръмп не е в състояние да иницира и поддържа вменяеми, последователни действия, необходими за създаването на широка коалиция, която да изкорени със сила злото, което представлява сбирщината ислямски фанатици, узурпирали властта в Иран. Война не може просто ей така да свърши, без да бъде зоведена до логичен край. Всяко примирие, само я разтяга във времето и общото количество жертви, което ще се даде в тази война, само ще нараства, пропорционално на загубеното време.
