Докато Ормузкият проток бавно се отпушва след месеци на военно напрежение между Съединените щати и Иран, алиансът ОПЕК+ реши, че е точният момент да излее още малко петрол върху вече омекващия пазар. Седем от страните износителки — Саудитска Арабия, Русия, Ирак, Кувейт, Казахстан, Алжир и Оман — се договориха от август да увеличат добивните си квоти с 188 000 барела дневно, което прави тази стъпка пета поред със същия обем от юни насам. Постоянството е похвално, дори когато е насочено към наливане на суровина в пазар, който сам вече не знае какво да прави с нея.
Колко нефт всъщност изпомпва Русия — и колко ѝ е позволено?
На хартия новата квота за Москва е 9,887 милиона барела дневно, число, изписано с точност, която създава впечатление за строг ред и дисциплина в редиците на алианса. Реалността е доста по-скромна – западните пристанищни експорти на Русия достигнаха рекордни близо 3 милиона барела дневно през юни, тъй като украинските дронови удари по вътрешни рафинерии принудиха Москва да пренасочи суровина, която иначе би била преработена у дома. С други думи, режимът на Владимир Путин не увеличава добива от щедрост към световните пазари, а защото собствените му рафинерии редовно горят, а диктаторът разполага с все по-малко възможности да ги преработи вкъщи.
Не е изненада тогава, че общият добив на ОПЕК+ през май падна до 33,13 милиона барела дневно от 42,77 милиона през февруари — спад, който Тегеран дължи предимно на собствената си война срещу Израел и Съединените щати, а не на някаква добра воля за пазарна стабилност.
Ормузкият проток се отваря отново — но кой всъщност плаща сметката?
Официалната версия е успокояваща: ако мирната сделка между САЩ и Иран издържи, това би увеличило допълнително предлагането на фона на падащи цени, тъй като Ормузкият проток продължава да се отваря. По-малко официалната версия е, че общото увеличение на квотите от началото на войната вече достигна 940 000 барела дневно, което се равнява на почти 1% от световното търсене — доста внушително число за пазар, който още не е сигурен дали да празнува мира, или да се страхува от следващия път, когато Техеран реши да тероризира протока.
Цените реагираха предвидимо. Барелът се върна до около 72 долара, далеч от пика от над 120 долара, регистриран по време на войната, отчасти благодарение на меморандума за разбирателство между Техеран и Вашингтон от 17 юни, отчасти защото Международната агенция по енергетика координира рекордно освобождаване на стратегически резерви — жест, който изглежда щедър, докато не си спомниш, че резервите съществуват именно за да бъдат харчени в моменти на паника, каквато диктаторските режими редовно осигуряват безплатно.
Богатите искат повече, бедните искат повече, всички искат повече
Не всички в клуба са доволни от темпото. Ирак настоява за значително по-висока квота и вече намеква за напускане на организацията, ако искането му бъде отказано, а неназован иракски съветник по енергетика обясни пред „Ройтерс“, че исканията на Багдад са преди всичко отговор на нарастващия икономически натиск — дипломатичен начин да се каже, че държавната хазна има нужди, които не изчакват решенията на седмината министри. Междувременно Саудитска Арабия има нужда от цена на петрола около 85 долара, за да балансира бюджета си, докато Ирак разчита на около 75, а Русия — на около 70, което означава, че всеки допълнителен барел, изпомпан днес, натиска надолу точно онова число, от което всички тези бюджети драматично зависят.
Следващата среща на седемте е насрочена за 2 август, когато ще стане ясно дали Багдад ще изпълни заканата си, или просто ще получи поредното успокоително обещание. Дотогава светът ще продължи да получава малко повече петрол всеки месец — не защото пазарната стабилност го изисква, а защото твърде много режими имат бюджети, които не могат да си позволят.
