Големи обещания, малки доставки
Миналия месец Москва и Джакарта оповестиха с подобаваща тържественост сделка за доставка на 150 милиона барела руски нефт до Индонезия. Срещата между индонезийския президент Прабово Субианто и бункерния диктатор Владимир Путин в Москва породи заглавия, комюникета и оптимизъм в доста медии. Реалността, обаче, се оказа по-прозаична: от обявения гигантски договор засега е изпратена буквално една единствена пратка — марката Arctic Novy, тръгнала от малайзийското пристанище Пелепас на 21 април към рафинерията в Чилачап. Толкова. За текущия и следващия месец нови директни доставки не се очакват, потвърждават търговци в сектора.
С други думи: анонсът беше грандиозен, а изпълнението — скромно до невидимост.
Защо Индонезия изобщо се обърна към Русия?
Индонезия е най-голямата икономика в Югоизточна Азия и внася около 1 милион барела нефт и нефтопродукти дневно. Страната е усетила на гърба си енергийния недостиг, частично предизвикан от нестабилността около Близкия изток. Евтиният руски суров нефт изглежда примамливо решение — особено след като Китай и Индия от години пазаруват от Москва с очевидно удоволствие и голяма отстъпка.
Логиката е разбираема. По-малко разбираемо е как точно ще се осъществят доставките.
Санкции, танкери и евроблигации — или защо сделката засега е по-скоро намерение
Тук идва интересната част. Представителят на индонезийското министерство на енергетиката Лаоде Сулаеман признава открито, че структурата на сделката все още не е изяснена. Джакарта разработва „специална схема за внос“ и съответна нормативна база — нещо, което обичайно се прави преди подписването на договор, не след него.
Причината за тази предпазливост е конкретна: държавната петролна компания Pertamina има емитирани еврооблигации на западните пазари. Ако компанията директно участва в закупуването на руски нефт в нарушение на западните санкции, рискува да наруши условията по тези облигации — което би имало крайно неприятни финансови последици. „Именно затова разработваме отделна схема“, обяснява Сулаеман. Операторът за вноса все още не е избран. Сроковете не са определени.
Представителят на Pertamina Мухаммад Барон добавя с дипломатически изказ, че „целият процес ще се осъществява в съответствие с правителствените директиви при спазване на принципите на добро корпоративно управление и действащото законодателство“ — изречение, което може да означава всичко и нищо.
И дори да се реши схемата — математиката не се получава
Нека приемем, че Индонезия все пак реши всички правни и институционални въпроси. Остава проблемът с числата. За да достави 150 милиона барела от средата на годината, Русия трябва да изпраща около 700 000 барела дневно към Джакарта — обем, сравним с целия износ за Турция. Това би изисквало преориентиране на потоци от други пазари, което търговците описват като „затруднително“.
Към това се добавя и хроничният дефицит на танкери за руски нефт — пряко следствие от западните санкции. Маршрутът от Русия до Индонезия е значително по-дълъг от този до Китай или Индия, което вдига транспортните разходи и прави сделката по-малко изгодна.
Историческите данни говорят сами за себе си: доставките на руски нефт до Индонезия са традиционно пренебрежимо малки — в последните години е имало само по няколко единични пратки. Разстоянието между двете страни никога не е правело търговията особено атрактивна.
Какво остава накрая?
Индонезия очевидно не разчита само на Москва. Властите вече разглеждат алтернативни доставчици, включително Съединените щати. Което навежда на мисълта, че руско-индонезийският „мегадоговор“ е изпълнявал и друга функция — да демонстрира независимост от западния натиск и да осигури по-добра преговорна позиция в разговорите с останалите доставчици.
Дали в края на годината ще се окаже, че 150-те милиона барела са изнесени, или ще останат като поредното примамливо обявяване без реално покритие — засега отговорът е: никой не знае, включително самите страни по сделката.
Москва, от своя страна, не е отговорила на запитване за коментар. Което само по себе си е достатъчно красноречиво.
