Вашингтон отново се е заел с Куба — и този път явно сериозно. Администрацията на Тръмп въведе нови санкции срещу кубинския президент Мигел Диас-Канел, съпругата му и доведения му син, редица членове на семейство Кастро, включително синът и внукът на бившия президент Раул Кастро, и Министерството на революционните въоръжени сили. Освен това срещу Раул Кастро вече стои американско обвинение за убийство, а военният конгломерат, контролиращ значителна част от кубинската икономика, е под удара на отделни санкции.
Раул Кастро — пенсионер с влияние
Самият Раул вече не заема официална позиция, но на острова всички знаят кой всъщност дърпа конците. Без официална длъжност, без отговорности — само с властта. Класически авторитарен „пенсионер“.
Ембаргото: от 1962 г. до днес
Търговското ембарго срещу Куба съществува от 1962 г. — тоест по-дълго от живота на по-голямата част от кубинците. При Тръмп обаче ограниченията придобиха ново измерение. От януари насам островът е отрязан и от доставките на гориво, а президентът не изключи и по-драматични сценарии.
„Ще се погрижим за Ислямската република Иран, а на връщане ще направим едно кратко спиране„, каза Тръмп в четвъртък — без никакво смущение, с тона на човек, обсъждащ маршрут за уикенд излет.
Какво се случва на острова?
Последствията са тежки и те се понасят не от номенклатурата, а от обикновените хора. Ембаргото на горивото е оставило острова без дизел за генераторите, които трябва да поддържат и без това рухващата електрическа мрежа. Резултатът: ток липсва по 22 часа на денонощие. Транспортът е почти спрял. Храна и лекарства липсват. Мексико и Китай изпращат хуманитарна помощ, без която положението би било още по-критично.
Ситуацията е допълнително усложнена от природата — източната част на острова все още се възстановява от урагана „Мелиса“, нанесъл сериозни щети миналата есен. Представителят на ООН на острова предупреди, че комбинацията от хуманитарна криза и настъпващия карибски ураганен сезон представлява „взривоопасен коктейл“.
Харесва ли се на Тръмп Куба?
О, да. „Красива земя“, каза той. „Бихте могли да имате прекрасни курорти.“ Иначе казано — ако режимът паднеше и се появи правилният инвеститор, полуостровът с Хавана има потенциал. Но преди курортите — „страната гладува, няма енергия, няма петрол, няма пари, няма нищо.“
Диас-Канел, разбира се, отговори с привичната реторика: Тръмп се опитвал да „засили блокадата и сценария на конфликт“. Куба щяла да устои на „агресивността и извратеността на янкийското правителство“ и на „империалистическия напор.“ Министърът на външните работи Бруно Родригес добави, че „низките“ санкции ще бъдат посрещнати с „по-голямо единство и решимост от страна на народа.“
Народът, разбира се, не е питан.
Следва ли Куба пътя на Венесуела?
Тръмп многократно е заявявал, че Куба може да е следващата — след като през януари Николас Мадуро бе свален от власт във Венесуела. Паралелът е примамлив за Вашингтон: поредният античовешки, социалистически режим в Латинска Америка, поредната „победа на свободата“. Дали обаче ще е толкова лесно? Кубинският репресивен апарат за „сигурност“ е изграждан десетилетия, а режимът е оцелял след много по-тежки кризи.
За обикновените кубинци, чакащи ток и вода, отговорът на този въпрос звучи доста по-различно, отколкото в пресконференциите на Белия дом.
