Социалистите винаги идват на власт с едни и същи обещания – справедливост, равенство, грижа за бедните и край на „алчните капиталисти“. След което започват да раздават чужди пари, да национализират работещи предприятия и да обясняват как държавата знае по-добре от пазара. Финалът също е почти винаги един и същ: празна хазна, срината икономика, рекорден дълг и милиони хора, които мечтаят да избягат.
Венецуела е поредният учебникарски пример.
След 13 години управление на Николас Мадуро страната се оказва затънала в тайни дългове за колосалните 240 милиарда долара – сума, която е около два пъти и половина по-голяма от цялата венецуелска икономика. Данните са установени след ревизия на държавните финанси, подготвяна във връзка с най-голямата операция по преструктуриране на държавен дълг в съвременната история.
Правителството във Венецуела спря да публикува надеждна статистика още през 2015 г. – класически трик на режими, които предпочитат да скрият проблема, вместо да го решат. Но реалността трудно се прикрива, когато магазините са празни, инфлацията лети към небето, а гражданите масово напускат страната.
През 2018 г. инфлацията достига почти невероятните 1 700 000 процента. Да, не става дума за печатна грешка. Това е резултатът от десетилетия социалистически експерименти, започнати от Уго Чавес и доведени до логичния им край от Мадуро.
Как се фалира държава с най-големите петролни запаси в света?
Това е може би най-впечатляващото постижение на венецуелския социализъм.
Страната разполага с най-големите доказани петролни резерви на планетата. При нормално управление това би трябвало да е гаранция за богатство и развитие. Вместо това социалистическата власт успя да разруши дори нефтения сектор – източника на националното благосъстояние.
Резултатът е драматичен. Ако през 2012 г., последната година от управлението на Чавес, икономиката на Венецуела е оценявана на около 370 милиарда долара, днес тя е едва около 100 милиарда. За малко повече от десетилетие близо три четвърти от икономиката буквално са се изпарили.
Междувременно реалният държавен дълг се оказва значително по-висок от досегашните оценки. Освен облигации и банкови кредити, Каракас дължи милиарди на Китай, на международни банки, на петролни компании и на фирми, чието имущество е било конфискувано от държавата в името на социалистическата „справедливост“.
Къде изчезнаха обещанията за равенство?
Това е въпросът, който всяко социалистическо управление рано или късно оставя след себе си.
Защото реалното равенство обикновено се свежда до равенство в обедняването. Докато управляващият елит живее комфортно, обикновените граждани се редят на опашки за основни стоки или напускат родината си.
Преди няколко десетилетия Венецуела беше сред най-богатите държави в Латинска Америка. Днес тя е символ на това как една богата страна може да бъде доведена до икономическа разруха въпреки огромните си природни ресурси.
Любопитен детайл е, че режимът на Владимир Путин поддържаше близки отношения както с Чавес, така и с Мадуро. Москва дори опрости милиарди долари венецуелски задължения, които така и не бяха върнати.
Сега новото ръководство на страната се надява чрез мащабна реструктуризация да договори условия с кредиторите и да върне Венецуела на международните финансови пазари. Но сметката за социалистическия експеримент вече е написана.
И тя възлиза на 240 милиарда долара.
Историята отново потвърждава една стара закономерност: социалистите идват с обещания за благоденствие, а си тръгват, оставяйки след себе си празни магазини, празна хазна и пълна катастрофа.
