В Китай в момента цари онова особено усещане, което може най-точно да се опише с класическата формула: „Нищо не ясно, но е адски интересно.“
Социалните мрежи бяха залети с видеа, показващи придвижване на войски към Пекин. Какви войски? Защо? Откъде? Към кого? Отговорите варират от „очевиден преврат“ до „лош дипфейк с некадърни сенки“. Някои дори посочиха, че пешеходното придвижване на войски е логистичен абсурд — при тази география ще стигнат до столицата някъде около пролетта.
Проблемът е, че Китай не е държава, в която информацията просто „изтича“. Глобалните месинджъри отдавна са блокирани, местните — временно изключени, интернетът в цели райони е спрян. Това не е технически проблем, а политическо решение от най-високо ниво. Когато Пекин дръпне шалтера, значи нещо не трябва да бъде виждано. А при гъстотата на населението там, ако всичко беше спокойно, щяхме да сме залети от хиляди клипове от всеки ъгъл.
И все пак — видеа от Пекин има. Малко, фрагментарни, но достатъчни, за да подскажат, че нещо се случва. По тях се чува стрелба, виждат се тежки оръжия, а според анотациите — действията са в района на Чжуннаньхай, където фойерверките са забранени. Освен ако не приемем, че неизвестна група самоубийци е решила да празнува нещо насред блокирана от войски столица.
Различни източници твърдят, че части от армията са блокирали сгради на централната власт и самия Забранен град. Войските не намаляват — пристигат още. Това вече не прилича на учение, а на операция. И ако някой стреля с тежко оръжие в центъра на Пекин, логично е да предположим, че срещу него има въоръжен противник. А при строгия контрол върху оръжията в Китай, единственият реалистичен вариант е сблъсък между военни части. С други думи — бунт.
Вътре в страната циркулират слухове, че арестувани генерали са били отбити от силовите структури, което е запалило фитила. Паралелно с това се говори, че след инсулт Си Дзинпин е в сериозен здравословен и ментален упадък. Човекът, който уверяваше Путин, че медицината ще го направи безсмъртен или ще живее поне до 150 години, очевидно не е включил в уравнението реалността.
Традиционно китайската армия стоеше „над нещата“ — не претендираше пряко за властта, но винаги накланяше везните. Този път изглежда, че самата армия е в центъра на конфликта. И тук в уравнението влиза нов фактор — Пен Лиюан, съпругата на Си.
Бивша звезда на армейското сценично изкуство, генерал-майор в оставка, човек с дълбоки връзки в армията и отлично познаване на вътрешната ѝ кухня. След влошаването на здравето на Си, Пен започна настъпление към реалната власт — Политбюро, Висшия военен съвет, позициите, от които можеш да смениш лидера „по устав“. Формално. С китайска специфика.
Проблемът е, че този сценарий не устройва много хора. Семейството на Си е дълбоко затънало в корупция, самият той е стратегически вманячен върху „малка и победоносна война“ за Тайван — остров, който в момента е последният проблем на Китай. Страната е в демографски срив, населението старее с ускорение, раждаемостта се срива четвърта поредна година, за около 60 милиона китайски мъже буквално няма съпруги, защото са били абортирани, поради политиката за едно дете. Китайски експерти говорят открито за „демографска катастрофа“ в рамките на десетилетие.
Отговорът на Си? Формално обявена цел от 8 милиона раждания годишно и… нищо повече. План без действия. Вместо това — война за остров, който няма да реши нито един вътрешен проблем, но може да създаде десет нови.
Затова и сегашните събития изглеждат не като инцидент, а като закъсняла борба за власт, в която армията вече не е просто инструмент, а играч. Как ще свърши — никой не знае. Но ако Китай започне да се тресе отвътре, светът ще усети труса много бързо.
