След години на дипломатично шикалкавене, притеснения „да не обидим режима“ и класическо европейско туткане, Европейският съюз направи очевидното: обяви „Корпус на Стражите на Ислямската Революция“ (КСИР) известна още, като личната гвардия на иранският аятолах за терористична организация. Решението бе взето от външните министри на ЕС в Брюксел в отговор на кървавото потушаване на антиправителствените протести в Иран, при което хиляди хора бяха убити.
Върховният представител на ЕС по външната политика Кая Калас не се скри зад обичайния брюкселски дървен език. „Всеки режим, който убива хиляди от собствените си граждани, работи за собствената си гибел“, заяви тя. Изречение, което в Техеран със сигурност ще бъде прието като „враждебна пропаганда“, а в Европа – като закъсняла констатация на очевидното.
Освен символичното, но политически тежко решение, ЕС наложи и конкретни санкции: 15 ирански официални лица и шест структури попадат под замразяване на активи и забрана за пътуване. Жест, който няма да спре репресиите утре сутрин, но поне показва, че Брюксел започва да си спомня защо изобщо съществува като „общност на ценности“.
Какво означава „терорист“ по европейски?
Формално погледнато – не чак толкова много. Определянето на КСИР, като терористична организация е до голяма степен символично. Но символите имат значение, особено когато поставят иранската ислямистка гвардия в една категория с „Ал Кайда“, „Хамас“ и „Ислямска държава“. Или, както лаконично го формулира Калас: „Ако се държиш като терорист, трябва да бъдеш третиран като терорист.“
Какво всъщност е КСИР?
Революционната гвардия е идеологическият гръбнак на режима в Техеран. Създадена след Ислямската революция от 1979 г., тя има за задача да пази не държавата, а духовното ръководство и шиитската ислямистка идеология. Нейното доброволческо крило – „Басидж“ – е ключовият инструмент за смазване на протестите, побоища по улиците, арести и бойна стрелба по демонстранти.
Франция и Италия: от „ами ако“ до „добре, айде“
Доскоро Париж и Рим бяха сред най-големите спирачки пред подобно решение. Франция, по-специално, се тревожеше как това ще се отрази на европейците, държани като заложници в иранските затвори – класически пример за дипломатически морал на принципа „да не ядосаме похитителя“.
В крайна сметка Париж отстъпи. Френският външен министър Жан-Ноел Баро заяви, че „не може да има безнаказаност за престъпленията на ислямисткият режим“ и призова Техеран да освободи хилядите политически затворници, да спре екзекуциите и да прекрати интернет блокадата, наложена през януари.
Германският външен министър Йохан Вадефул пък нарече решението „успех за народа на Иран, за човечеството и за ЕС като общност на ценности“. Което звучи малко като рекламна брошура, но поне този път не е напълно кухо.
Дипломацията оцелява – засега
По думите на Калас дипломатическите канали с Техеран ще останат отворени. Защото нищо не казва „принципна позиция“ така добре, както „ние ви обявяваме за терористи, но ако може утре да си говорим“.
