Кой всъщност спечели, след като преговорите свършиха без договор?
На 12 април в пакистанската столица приключиха преговори между американски и ирански представители — 21 часа разговори в няколко кръга и формата, след които Вицепрезидентът Джей Ди Ванс обяви, че Вашингтон е представил „окончателното и най-доброто предложение“ и чака отговор от Техеран. Без подписи. Без сделка. Без особена изненада.
Иранската делегация в Исламабад беше съставена от фигури от третия или четвъртия ешелон на режима — по простата причина, че по-горните нива вече не съществуват физически. Формално можем да зададем въпроса кого точно представляват тези хора. Но явно американската страна е преценила, че нивото е достатъчно, за да се започне разговор.
Кой поиска примирието и защо това изобщо има значение
Иран поиска примирието чрез Пакистан. Не обратното! Това не е интерпретация — това е дипломатическа механика: САЩ нямат отношения с Техеран, а пакистанското посолство официално представлява иранските интереси във Вашингтон. Именно по този канал физически е преминало искането за прекратяване на огъня.
В разгара на активни бойни действия — когато американски самолети са във въздуха, железопътни линии и тунели горят, мостове се рушат, а пристанища са отрязани от вътрешността на страната — армии, които печелят, не изпращат молби за пауза. Правят го тези, които губят терен и инфраструктура!
Сметката, която Иран трудно може да плати
Щетите от ударите по иранската промишленост се оценяват на около 380 милиарда долара. Но числото само по себе си е абстракция — по-красноречиви са конкретните загуби.
Унищожени са ключови командири на Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР): началникът на аерокосмическите сили Амир Али Хаджизаде — архитектът на ракетната програма, — шефът на специалните сили Есмаил Каани и около половината бригадни генерали на Генералния щаб. Всичко това — в рамките на първата седмица. Управленският скелет на държавата е практически изгорен.
Флотът не е в по-добро положение. Потопени са около 150 кораба, сред които плаващата база — носач на дронове „Шахид Махдави“ — и три фрегата от клас „Модж“. Иран строеше асиметричния си флот 30 години. Всяка такава фрегата се клепеше по 8 години в корабостроителниците. Сега е метален скрап.
Химическите комплекси споделят същата съдба. Нефтохимическият гигант „Амир Кабир“ в Махшахр и огромният „Джем Петрокемикъл“ в Асалуе са строени по 8 години. Оборудването е западно — и не може да бъде заменено. Газовите инсталации на „Южен Парс“, изграждани в продължение на 13 години, също горят.
Теоретично Иран може да купи от Китай нови зенитни комплекси — три батареи на около милиард долара. Въпросът е кой ще ги разгърне и кой ще седне зад управлението им, след като операторите и командирите са вече в некролозите.
Без сделка — какво следва?
Основните противоречия остават непреодолени: ядрената програма на Иран, контролът над Ормузкия проток и санкциите. Вашингтон иска ограничаване на ядрените амбиции на Техеран. Техеран иска снемане на санкциите, компенсации и гаранции за сигурност. Двете позиции не са съвместими в момента.
Идеята, че САЩ ще платят за възстановяването на Иран без предаване на ядрени материали и без ограничаване на ракетните системи, би означавала пълно оттегляне от региона. Армии, загубили пет самолета за 40 дни активни операции, не вземат такива решения. И не изтеглят бази от десет страни.
Отсъствието на споразумение поставя под въпрос и крехкото двуседмично примирие. Страните не изключват продължаване на преговорите. Дали ще се стигне до тях — и при какви условия — засега остава неясно.
Историческата аналогия е показателна: във войните от 1967 и 1973 г. Израел разгроми арабски коалиции, но никой в Йерусалим не си беше поставил за цел да стигне до Кайро и да донесе демокрация. Целта беше да се извадят военните зъби. Режимите на Садат в Египет и Асад в Сирия устояха. И никой разумен анализатор не обяви Египет за победител, защото му е останал Суецкият канал.
По текст на Антиколорадос
