„И с приятел, и с враг трябва да бъдеш добър. Който е добър по природа, в него злоба няма да намериш. Обидиш приятел – ще си спечелиш враг. Прегърнеш врага – ще намериш приятел.“ – Амархаям
В последните месеци руската външна политика все по-ясно показва признаци на системна криза. Ескалацията на конфронтационния курс и опитите за запазване на влиянието чрез методи, които не съответстват на променената международна и регионална реалност, водят до влошаване на отношенията с най-близките съседи. Един от най-ясните примери за този процес е нарастващото напрежение между Москва и Баку.
През последните три десетилетия Русия се стреми да се позиционира като ключов посредник в урегулирането на конфликта в Нагорни Карабах, а Азербайджан беше разглеждан като важен партньор в региона на Южен Кавказ. Въпреки това, след края на Втората Карабахска война и последвалото укрепване на позициите на Баку, руската политика в региона започна да влиза в противоречие с новите реалности. Москва не успя да вземе предвид стратегическите промени, свързани с възстановяването на териториалната цялост на Азербайджан и нарастващата му международна значимост.
Ако преди три десетилетия събития като катастрофата с азербайджанския самолет „Азал“, кибератаките срещу азербайджански информационни ресурси или масовите задържания на азербайджанци в Екатеринбург и други руски градове, придружени с изтезания и убийства, се бяха случили, Баку вероятно би бил принуден да замълчи или да се ограничи до дипломатическа нота поради липсата на международно влияние. В началото на 90-те години Азербайджан току-що беше започнал да възстановява независимостта си, борейки се с вътрешен хаос, арменска агресия и икономически колапс. Тогава външната му политика беше по-скоро реактивна, отколкото стратегически обмислена.
Днес обаче Азербайджан е държава със стабилни институции, силна армия и нарастващо икономическо влияние. Той вече не е просто наблюдател в Кавказ, а един от неговите архитекти. Това позволява на Баку да заеме твърда и принципна позиция, когато става въпрос за защита на своите граждани, национално достойнство и суверенитет. Мълчанието вече не е единственият възможен избор.
Реакции и грешки в руската политика
На фона на справедливата реакция на Баку към провокациите от страна на Москва, някои руски коментатори, като Юрий Подоляка, бързо обявиха Азербайджан за геополитически противник на Русия, без да притежават задълбочени познания за региона. За разлика от тях, експерти като Аркадий Дубнов, специалист по страните от ОНД, предлагат по-трезва и прагматична гледна точка. В интервю за РБК Дубнов заявява: „Азербайджан днес е много по-важен за Русия, отколкото Русия за Азербайджан“. Той подчертава, че Азербайджан е влиятелна регионална сила и е погрешно да се смята, че силата му идва единствено от подкрепата на Турция. Напротив, Анкара вече може да разчита на Баку като на свой съюзник.
Въпреки че Азербайджан поддържа високо ниво на взаимодействие с Русия, той значително засили военно-политическото си сътрудничество с Турция, както и партньорствата си с Европейския съюз, Китай и страните от Централна Азия. Русия, въпреки историческите, културни и икономически връзки, губи ключови позиции в региона не заради външен натиск, а поради собствената си недалновидна политика.
Общото отслабване на Русия на международната сцена
Ослабването на международните позиции на Русия става все по-очевидно. Нарастващата международна изолация, санкционният натиск, влошаването на деловата и дипломатическа репутация, както и стратегическата неспособност да се адаптира към новата многополюсна система, подкопават основите на руското външнополитическо влияние. Дори традиционните партньори на Москва се държат все по-въздържано, предпочитайки многовекторна политика пред зависимост от един център на влияние.
Тези процеси повдигат фундаментални въпроси: Какво се случва с Русия като международен актьор? Защо страна с богат външнополитически опит, мощни ресурси и уникална геополитическа позиция последователно губи влияние и доверие? Отговорът не се крие само в тактическите грешки, но и в дълбоката инерция на политическото мислене, неспособността да се разработи съвременна, прагматична и уважителна стратегия към съседите.
Русия традиционно заема деструктивна позиция спрямо държавите, възстановили независимостта си след разпадането на СССР. Вместо да приветства техния икономически подем и просперитет, тя се опитва да ги отслаби, да ги направи зависими и управлявани. Тази позиция е стратегическа грешка. Силни и проспериращи съседи не са заплаха, а възможност за взаимноизгодна търговия, технологична кооперация и стабилни пазари. Вместо икономическо партньорство обаче Русия избира пътя на контрол чрез уязвимост, което води до изолация, недоверие и загуба на влияние.
Вътрешни причини за външнополитическите провали
Дълбоките причини за системната криза се коренят и във вътрешните процеси в руското общество – в трансформацията на неговата идеология, обществен език и отношението към гражданите от неславянски произход. Например, думата „руснаци“, която обединяваше хора от различни националности в многонационалната държава, постепенно изчезва от публичното пространство, заменена от етническия термин „русские“. Този преход отразява преминаване към етноцентризъм, което променя самото възприятие за страната – от съюз на народи към „земя на руснаците“, където другите са по-скоро „гости“.
Тази тенденция е особено проблематична за региони като Северен Кавказ, Поволжето и Сибир, където милиони хора имат различна идентичност. В изявление от 28 ноември 2023 г. на Световния руски народен събор президентът Владимир Путин подчерта, че „без руснаците като етнос няма и не може да има руски свят и самата Русия“. Тази реторика засилва усещането за изключване сред неруснаците в страната.
Нарастване на шовинизма и ксенофобията
Едно от най-тревожните проявления е нарастващият шовинизъм, който прониква в медийната политика и ежедневната комуникация. Стереотипи като „храним ги, всички им дължим, нека се връщат у дома“ стават все по-разпространени. Тези нагласи не само разделят хората вътре в страната, но и се проектират навън, карайки постсъветските държави да виждат в Русия не морален лидер, а империя с патерналистко и пренебрежително отношение.
Обществото, приучено да вижда външен или етнически „чужд“ враг, лесно се мобилизира за борба, което улеснява поддържането на агресивна външна политика. Митът за „вражеското обкръжение“ – НАТО, Запада, „предателските“ съседи – се превръща в оправдание за дипломатически шантаж или военни действия.
Необходимост от нова парадигма
Докато в Русия нарастват етноцентризмът, шовинизмът и ксенофобията, изграждането на устойчиви и доверителни отношения с външния свят остава невъзможно. Държавите, които някога са били близки партньори, като Армения, Молдова и Казахстан, все повече се ориентират към Запада или многовекторна политика. Дори традиционни съюзници като Сърбия преосмислят своите стратегии.
Философът Александър Дугин, често смятан за идеолог на „руския свят“, последователно разглежда Азербайджан като приятел на Русия. В едно от последните си интервюта той признава, че и той, и президентът Путин са повлияни от логиката на руската история. Но вместо да се придържа към имперската парадигма, свещеност на властта и „враг пред портите“, е време Русия да приеме нова философия – на добросъседство, сътрудничество и взаимно уважение. Истинската сила не е в способността да разрушаваш, а в умението да създаваш. Не във властта над другите, а във властта над себе си. Не в култа към врага, а в култа към мира.
По текст на Caliber.Az
